Самуел Дилейни: Вавилон 17

— Това, че внезапно започваш да разбираш някой непознат език?

— Да. Генерал Форестър ми каза, че в ръцете си съм държала не монолог, а диалог. Това бе ново за мен, но съвпадаше с някои мои предположения. Разбрах, че мога да определя къде свършва едната реплика и започва другата. След това…

— Просто разбра?

— Да. Обаче в този език има нещо, което ме плаши много повече от генерал Форестър.

Лицето на Т’мварба се източи от учудване.

— В самият език?

Тя кимна.

— И какво е то?

Бузата й отново трепна.

— Мисля, че зная къде ще бъде следващият „нещастен случай“.

— Какво?

— Поредната диверсия, която планират завоевателите — ако това разбира се са те, в което аз лично не съм сигурна. Но този език сам по себе си е доста… странен.

— Как така?

— Малък. Плътен. Сбит. Но това сигурно нищо не ти говори?

— Компактен? Мислех, че това е хубаво качество за разговорен език?

— Да — съгласи се тя и дълбоко въздъхна. — Моки, страхувам се!

— Защо?

— Защото възнамерявам да направя нещо, а не знам дали ще се справя.

— Ако е нещо сериозно, може и да си развълнувана. Кажи ми какво ще правиш?

— Реших го още в бара, но исках първо да се посъветвам с някой.

— Казвай.

— Възнамерявам да разреша проблема с Вавилон-17 сама.

Т’мварба наклони главата си надясно.

— Ще установя кой говори на този език, откъде говори и точно какво казва — допълни Ридра.

Главата на доктора се наклони наляво.

— Защо? — продължи тя. — Повечето учебници уверяват, че езикът е средство за изразяване на мислите. Но е и самата мисъл, Моки! Мисълта под формата на информация — тази форма представлява езика. А формата на Вавилон-17 е… поразителна!

— Какво му е поразителното?

— Когато изучаваш чужд език, Моки, ти разбираш как другият народ гледа на света, на Вселената… А когато се вгледам в този език, виждам… прекалено много.

— Звучи доста поетично.

Тя се засмя.

— Винаги се стремиш да ме свалиш от облаците, където витая.

— Но не го правя често. Добрите поети почти винаги са реалисти и ненавиждат мистицизма.

— Само поезията, която отразява реалността, може да бъде поетична — каза Ридра.

— Добре. Обаче не мога да разбера как смяташ да решиш проблема с Вавилон-17?

— Наистина ли държиш да знаеш? — тя докосна коляното му. — Ще взема ракета, ще набера екипаж и ще се отправя към мястото на следващата диверсия.

— Да, ти имаш диплом за капитан на междузвезден кораб. Можеш ли да си позволиш подобна експедиция?

— Правителството ще я субсидира.

— Отлично. Защо искаш да заминеш?

— Зная половин дузина езици на завоевателите, но Вавилон-17 не спада към тях. Не е и от езиците на Съюза. Искам да намеря този или това, който говори на този език и мисли по такъв начин. Как мислиш, Моки, дали ще успея?

— Още малко кафе? — Той се протегна настрани и й изпрати каната. — Хубав въпрос ми зададе. Има над какво да се помисли. Ти не си най-уравновесения човек в света. Ръководенето на екипаж на междузвезден кораб изисква особени психологични качества — тях ги притежаваш. Дипломата ти — доколкото си спомням — е резултат на твоя… хм… странен брак преди няколко години. Но тогава си командвала автоматичен екипаж. Сега транспортници ли ще бъдат?

Тя кимна.

— Цялата ми работа е свързана с митничари. Пък и ти — повече или по-малко — също си такава.

— Родителите ми бяха транспортници. Аз също — до Депресиите.

— И това е вярно. Да допуснем, че ти кажа: „Да, ще се справиш“?

— Ще ти благодаря и утре ще излетя.

— А ако ти кажа, че ми трябва една седмица, за да анализирам твоите психоиндекси, а през това време се налага да живееш тук, никъде да не излизаш, нищо да не пишеш и да не се вълнуваш?

— Ще ти благодаря… и утре ще излетя.

Той се намръщи.

— Тогава защо ме безпокоиш?

— Ами… — тя повдигна рамене, — защото утре ще съм дяволски заета и няма да ми остане време да ти кажа „довиждане“.

— О-о — напрежението на лицето му се смени с усмивка.

Маркус си спомни за скореца.

Ридра — слабичка, тринадесетгодишна, болнава — се промуши през тройната врата на работната оранжерия заедно с новата си находка, наречена „смях“. Току-що бе открила, че може да го прави. А той беше горд, че този полутруп, който му дадоха преди шест месеца, отново се превърна в момиче — късо подстригано, с добри и лоши настроения, раздразнително и (вече) смеещо се. Тя се грижеше за две морски свинчета, които нарече Ламп и Лампка. Вятърът от климатичната инсталация мърдаше храстите, разположени до стъклената стена. Слънцето весело светеше през прозрачния покрив.