Самуел Дилейни: Вавилон 17

— Постарайте се. Налага се сама да съставям транскрипция, със свое оборудване.

— Ще направим всичко отново, по вашите инструкции.

Тя поклати глава.

— Трябва да направя всичко сама. Нищо не мога да ви обещая. Целият проблем е във фонематичните 1 1 фонема — най-малката единица на езика, използвана за различаване и изграждане на смисловите езикови единици и алофоничните 2 2 алофона — разновидност на определена проява на фонемата противопоставяния. Вашите хора не са разбрали, че това е език, и не са се заинтересували…

— Какви са тези противопоставяния? — прекъсна я генералът.

— Сигурно сте чували как някои хора, родени в Азия, бъркат звуците Р и Л, когато говорят на западни езици. Това е така, защото в много източни езици тези звуци са алофони, те ги чуват и пишат по един и същи начин. Друг пример е съчетанието „th“ в английските думи „they“ и „theater“.

— Каква е разликата?

— Произнесете ги и се вслушайте. Единият звук е ясен, другият — глух. Различават се като В и Ф. Само че в английския език това са алофони и вие ги използвате като една фонема. Така че проблемът на всеки чужденец е в транскрипцията на езика, който не му е роден, защото той просто чува различията, които липсват в матерния му език.

— Как възнамерявате да постигнете целта си?

— Ще приложа знанията си за звуковите системи на различните езици и… интуицията.

— Пак ли тайнственото „озарение“?

Тя се усмихна.

— Надявам се да се получи.

Чакаше от него подкрепа и одобрение. Но с какво би могъл да й помогне? За един миг генералът бе увлечен от нежното звучене на гласа й.

— Разбира се, мис Вонг. Вие сте експерта. Елате утре в криптографския отдел и ще получите всичко необходимо.

— Благодаря, мистър Форестър. Ще донеса официалния доклад.

Той застина, изненадан от усмивката й. Трябва да тръгвам, отчаяно помисли генералът. Ах, да, има още нещо…

— Идеално, мис Вонг. Там ще поговорим още.

Още нещо, още…

Потрепери. Нямаше сили да тръгне (трябва да се обърна, да не я гледам!). Трябва да каже нещо много важно — благодаря… обичам… Отправи се към вратата. Опитваше се да подреди мислите си. Коя е тя? Все пак трябваше да й каже. Аз съм груб професионален военен. И въпреки това бих й отдал цялото си богатство от мисли и думи.

Вратата се отвори и нощта сложи на очите му своите сини пръсти.

Боже, помисли си той, колко е невъзмутима! Толкова съм… объркан, а тя не знае! Не мога да изразя какво чувствам! Някъде дълбоко се криеха думите — успокой се, засега си в безопасност. Но на повърхността излизаше яда от собственото мълчание. Не мога нищо да кажа…

Ридра Вонг стана. Подпря се на масата. Погледът й се спря в огледалото. Келнерът се приближи. Взе чашите, намиращи се до върховете на пръстите й, и се намръщи.

— Мис Вонг?

Лицето й се вкамени.

— Лошо ли ви е, мис Вонг?

Келнерът видя кака побеляха кокалчетата на пръстите й, как се отдръпна кръвта от ръцете й и те заприличаха на излети от восък.

— Какво не е наред, мис Вонг?

Тя рязко се наведе към него.

— Забелязахте ли? — гласът й беше дрезгав, забелязваха се саркастични нотки.

Ридра се отблъсна от масата и тръгна към вратата. Спря, прочисти гърлото си и бързо напусна бара.

— Моки, помогни ми!

— Ридра? — в тъмнината доктор Маркус Т’мварба отлепи глава от възглавницата си. В мъгливата светлина над леглото му се появи нейното лице. — Къде си?

— Долу, Моки. Моля те, трябва да поговоря с теб.

Възбуденото й лице ту изчезваше, ту се появяваше в полезрението му. Присви очи от ярката светлина, след това бавно ги отвори.

— Качвай се.

Лицето изчезна.

Маркус махна с ръка към управляващия пулт и разкошната спалня се потопи в мека светлина. Отхвърли златистото одеало, стъпи върху мъхнатия килим, протегна се към бронзовата поставка, взе черният копринен халат и се наметна. Автоматичните контури обхванаха тялото с педантична точност, отстранявайки излишните гънки. Натисна един бутон на пулта, изпълнен в бароков стил, алуминиевият панел се отмести, откривайки вграден бар. Показа се димяща кана с кафе и гарафа с ликьор.

Подчинявайки се на друг жест, от пода израснаха надуваеми кресла. Доктор Т’мварба се обърна към входната врата. Ключалката щракна, вратата се плъзна встрани и на прага се появи Ридра.

— Кафе? — той побутна каната, силовото поле я подхвана и плавно я понесе към Ридра. — С какво се занимаваш?

— Моки, това е… Аз ли?