Самуел Дилейни: Вавилон 17

— Мистър Форестър, вашите специалисти успяха ли да определят, че това не е шифър, а език?

— Ако са успели, на мен не ми е доложено.

— Сигурна съм, че не са. Нахвърлила съм някои забележки по граматиката. А те?

— Не.

— Повярвайте, генерале, всички те знаят много за шифрите, но нямат никакво понятие за същността на езика. Точно поради тази идиотска тясна специализация не работя с тях през последните шест години.

Коя е тя, помисли отново генералът. Сутринта бе получил секретното й досие, но веднага го предаде на адютанта, затова не успя да го прочете. Забеляза само две думи: „Одобрява се“.

Сякаш отстрани генералът чу собствения си глас:

— Може би, мис Вонг, ако ми разкажете за себе си, ще мога по-лесно да говоря пред вас.

Нелогично. Макар че беше произнесено спокойно и уверено. Дали е доловила съмненията му?

— Какво бихте искали да знаете?

— Зная много малко — името ви и това, че допреди няколко години сте работила във военния криптографичен отдел. Независимо от младостта си сте имала отлична професионална репутация. Работещите в отдела си спомниха за вас, макар че сте напуснали преди шест години. Цял месец безуспешно се бориха с Вавилон-17 и единодушно заявиха: „Обадете се на Ридра Вонг“. — Той замълча. — Казахте, че сте успяла да разберете нещичко. Значи правилно са ме насочили.

— Да пийнем — предложи Ридра.

Келнерът остави на масата две малки зеленикави чаши. Тя отпи, но не преставаше да го гледа. Очите й, помисли генералът, са извити като разперени криле.

— Не съм от Земята — започна Ридра. — Баща ми беше инженер по свръзката в звездния център Х-II-В, малко зад орбитата на Уран. А майка ми — преводачка в Съда на Външните Светове. До седмата си година израснах в звездния център. Там почти нямаше деца. През петдесет и втора се преселихме на Уран-ХХVII. Когато навърших дванадесет години, вече знаех седем земни езика и разбирах още пет извънземни. Запаметявах езици така, както повечето хора запомнят мелодиите на популярни песни. Родителите ми загинаха по време на втората Депресия.

— Вие бяхте ли на Уран тогава?

— А вие знаете ли какво е станало там?

— Зная само, че Външните планети пострадаха повече от Вътрешните.

— Значи нищо не знаете. Да, повече пострадаха… — тя дълбоко въздъхна, прогонвайки спомена. — Една глътка не е достатъчна да събуди спомените, макар че… Когато напуснах болницата, бях на път да се побъркам. Наистина имаше такава опасност.

— Да се побъркате?

— Глад — вие, разбира се, знаете за него — плюс невралгична чума.

— Знам и за чумата.

— Както и да е, в крайна сметка се озовах на Земята, приютиха ме роднини. Преминах курс по невротерапия. Само че не ми беше нужен. Не знам как — дали на физиологична или на психическа основа — след тези събития придобих идеална словесна памет. Цял живот съм била на границата… така че нищо чудно. Освен това имам феноменален слух.

— Това не е ли свързано с мълниеносни сметки и визуална памет? Виждал съм как го използват шифровчиците.

— Аз съм посредствен математик и не умея да смятам бързо. Проверявала съм се. Имам високо ниво на зрителна памет и специални реакции — цветни сънища и така нататък. Но основното е точната словесна памет. Още от тогава пиша стихове. През лятото получих работа като преводачка към правителството и започнах да се занимавам с шифри. Съвсем скоро почувствах, че тази работа ми се удава лесно. Но не съм добър шифровчик. Нямам търпение да работя сериозно над текст, който не съм написала сама. Бях нервна — ето още една причина да се отдам на поезията. Обаче простотата на работата ме плашеше. Понякога, когато имах работа и страшно ми се искаше да стигна до отговора, в главата ми започваше да става нещо. Внезапно всичко, което знаех, се съединяваше в едно цяло и аз можех без да се напрягам да чета текста и да говоря за него, а в същото време се чувствах изплашена, уморена и жалка.

Тя погледна към чашата.

— Постепенно се научих да се контролирам. На деветнадесет години имах репутацията на младо момиче, способно да се справи с всичко. Сякаш някакво чудо ми позволяваше да отделям повтарящите се елементи и да намирам граматичен порядък в случайно разбъркани думи, както направих с Вавилон-17.

— Защо напуснахте тази работа?

— Вече ви казах две причини. Третата се заключава в това, че след като осъзнах способностите си, реших да ги използвам за собствени цели. На деветнадесет години зарязах военната служба и… ами… омъжих се и започнах да пиша сериозно. Три години по-късно излезе първата ми книга… — тя вдигна рамене, усмихна се. — За останалото можете да прочете в стиховете ми. Всичко е там.