Самуел Дилейни - Вавилон 17

— Дори да е военен кораб, Джебъл изобщо не ми прилича на капитан от такъв ранг.

Ридра си взе едно бутче от чинията.

— Налага се да почакаме до разговора с Джебъл.

Някой се размърда в хамака.

— Надявам се поне момчетата да са живи и здрави. Защо не попитах момичето за другите от екипажа? — Тя се приближи до Карлос. — Как е самочувствието?

— Главата ми — оплака се младежът. — Като по време на махмурлук…

— Горе главата! Какво знаеш ти за махмурлука?

— Виното… на приема — промърмори Карлос. — Изпих твърде много… Ей, какво се е случило?

— Ще ти кажа, когато разбера — тя наклони хамака и ловко го освободи от мрежата. — Ставай!

Карлос стъпи на пода и махна косата си от челото.

— Къде са другите?

— Кайл е тук. В тази стая няма други от нашите.

Брас освобождаваше другия младеж, който вече седеше и си търкаше очите.

— Ей, малкия — извика го Карлос. — Наред ли си?

Кайл се протегна, прозя се и измърмори нещо нечленоразделно. Изведнъж зяпна и се втренчи нагоре.

Ридра вдигна очи. Наклонената пътека отново се показа от стената. Този път докосна пода.

Джебъл — среброкосия с кобура — стоеше на входа на люка.

— Всичко ли е наред с екипажа ми? — попита Ридра.

— Те са в друга стая. Ако искате да ги видите…

— Добре ли са?

— Да.

Тя разроши косата на Карлос и му каза:

— Ще се видим по-късно.

Общата зала имаше заоблени сводове и множество балкони. Стените й бяха сиви и напомняха скала. На тях висяха червени и зелени платна със зодиакалните знаци и фрагменти от битки. В първия момент Ридра остана с впечатлението, че звездите, които вижда, светят през прозрачния таван, но впоследствие разбра, че са само майсторска проекция на заобикалящото ги небе.

На дървените столове седяха и разговаряха множество мъже и жени. В дъното на залата се намираше стилаж, отрупан с разнообразни напитки и закуски. От отверстията се появяваха тенджери, каци, чинии. По-нататък се виждаше ниша, пред която облечени в престилки хора приготвяха обяда.

При влизането им всички се обърнаха. Най-близкоседящите ги приветстваха, като докосваха с палец челото си. Ридра се движеше зад Джебъл. Стигнаха до огромен диван, застлан с меки възглавници.

Човекът-грифон веднага изникна пред тях.

— Това тя ли е, господарю!

Тейрик се обърна към гостенката си. Жестоките черти на лицето му омекнаха.

— Това е моето развлечение, Капитан Вонг, моето забавление, моето освобождаване от товара на грижите, моят гръмоотвод на гнева. Тук успявам да съхраня чувството си за хумор, макар че всеки ще ви каже, че отдавна съм го изгубил. Ей, Клик, намести възглавниците!

Украсената с пера глава бързо кимна, черното птиче око мигна и Клик се зае с подреждането. Само след миг Ридра и Джебъл седнаха.

— Накъде сте се отправили, Джебъл?

— Стоим в Заслона Спецели — той махна пелерината от мускулестите си плещи. — Къде бяхте, преди да ви хване гравитацията на Новата?

— Стартирахме от Военните Дворове в Армстедж.

— Имали сте късмет. Дори и корабите-сенки не биха могли да ви измъкнат от Новата, ако не им издържат генераторите. Това пътуване щеше да се окаже последно за вас.

— Прав сте — Ридра почувства как стомаха й се свива при този спомен. — Споменахте за кораби-сенки.

— Да. Такива като „Джебъл Тейрик“

— Страхувам се, че това понятие ми е непознато.

Домакинът се разсмя. Звукът приличаше на клокочещ водопад.

— Надявам се да не се сблъсквате с тях втори път.

— Разкажете, слушам ви.

— Заслонът Спецели е непроницаем за радиовълните. На практика е невъзможно да засечете дори и огромен кораб като „Тейрик“. Той пълзи по съзвездието Рак като сянка.

— Но… Тази галактика е под контрола на Завоевателите — каза Ридра. Струваше й се, че започва да разбира.

— Заслонът е гранична зона в края на Рака. Ние патрулираме в този район и завладяваме корабите на Завоевателите на тяхна територия.

Ридра забеляза изписаната на лицето му нерешителност.

— Неофициално?

— А как иначе, Капитан Вонг? — той отново се засмя и дръпна сноп пера на раменете на Клик. Шутът въздъхна. — Дори и правителствените бойни кораби не могат да получават заповеди и инструкции в района на Заслона заради екранировката на радиовълните. Затова Администрацията на Съюза е снизходителна спрямо нас. Ние си вършим работата добре, а те гледат на другата страна. Не могат да ни дават заповеди, не могат да ни снабдяват с оръжие и продукти. Поради тази причина сме принудени да игнорираме търговските споразумения и конвенцията за пленниците. Капитаните на междузвездни кораби ни наричат разбойници — той внимателно следеше за реакцията й. — Ние сме достойни защитници на Съюза, Капитане, но освен това сме гладни — и се удари с юмрук по корема. — А ако не ни попадне кораб на Завоевателите… просто взимаме това, от което имаме нужда.