Самуел Дилейни - Вавилон 17

— Желаете ли да си получите дрехите? — попита момичето на гардероба.

Посетителите се спираха, за да честитят на Брас победата, да го потупат по рамото или просто да го поздравят с щракане на пръсти. Брас прехвърли наметалото си през главата. То покри раменете и врата, плътно обви ръцете и бедрата. Той поздрави тълпата и започна бавно да се изкачва по стълбата към изхода.

— Наистина ли можете да оцените пилота по неговото поведение на арената? — обърна се Епълби към Ридра.

Тя кимна:

— На кораба нервната система на пилота е непосредствено свързана с апаратурата за управление и маневри. Полетът през хиперстатиса представлява борба между пилота и полето. Трябва да притежава великолепни рефлекси и напълно да владее своето тяло-кораб. Опитният транспортник може доста точно да определи как ще се държи пилота във вихрите на хиперстатичнотото поле.

— Чувал съм за това, разбира се, но го виждам за първи път. Според мен е доста… впечатляващо зрелище.

— Така е — съгласи се Ридра.

Когато стигнаха до изхода, балонът отново се освети. Кондорът и Катраненият кръжаха из него.

На тротоара Брас се отпусна на четири крака и се обърна към Ридра:

— А ’о’ощник и взвод?

— Искам да получа взвод, който е участвал само в един полет.

— Защо са ви толкова нео’итни?

— Ще ги тренирам по мои методи. По-опитните са прекалено устойчиви и не се поддават на обучение.

— Взвод, който е летял са’о веднъж, ’оже да създаде ’ного не’риятности. Не у’еят ’очти нищо. Никога не съ’ летял с такива.

— Само да не са кръгли идиоти. Освен това съм сигурна, че такъв взвод ще получа веднага, след като изпратя заповедта си във Флота.

— Ще из’ращате за’овед?

— Първо искам да ги проверя заедно с вас. Може да имате забележки.

Минаваха покрай улична лампа. На стълба висеше телефон. Ридра се пъхна под пластмасовия капак и набра някакъв номер. След малко я чуха да говори:

— Взводът за полет към Спецели ми трябва утре сутринта… Да, знам, че времето е малко, но не ми трябват опитни войници. Да имат само един полет… — тя погледна изпод капака и намигна на спътниците си. — Чудесно! Ще ви се обадя по-късно, за да получа психоиндексите им за митническия контрол… Да, чиновникът е при мен. Благодаря.

Отдръпна се от телефона и посочи с ръка:

— За Сектора на Разединените е най-добре да минем оттук.

Улиците постепенно ставаха по-тесни, извиваха се, пресичаха се под невероятни ъгли. Вече не срещаха дори случайни минувачи. Остана само бетон с малки метални кули, обвити с разноцветни кабели. Синкава светлина тук-там разкъсваше тъмнината.

— Това ли е… — започна митничарят и млъкна.

Постепенно забавяха крачките си. Между куличките се появиха червени припламвания.

— Какво е това?

— Разговори. Така е цяла нощ — обясни Кали.

Вляво от тях видяха да се появяват зеленикави огънчета.

— Разговори?

— Бърз обмен на енергия в резултат на освобождаването от тялото — каза Вторият Навигатор.

— Но аз все още…

Сега вървяха между фосфоресциращи стълбове. Преливащите се струи пламък постепенно оформяха фигури — жени с призрачни тела ги гледаха равнодушно.

Митничарят се стъписа — през коремите на фигурите се виждаха пилоните на уличните лампи.

— Лица… — прошепна той. — Щом се обърнеш, веднага забравяш как изглеждат. Докато ги гледаш, приличат на хора, но щом отместиш поглед… — той затаи дъх, докато минаваше покрай един призрак. — Спомнете си! Покойници? — Спря се и тръсна глава. — Знаете ли, вече десет години одобрявам психоиндексите на транспортници — и на безтелесни, и нормални. Но никога не съм се сблъсквал с Разединени толкова отблизо. Виждал съм фантастичните им изображения и дори сме се разминавали по улиците. Но това…

— Много работи по транспортните кораби не бива да се поверяват на живи хора — гласът на Кали бе натежал от алкохола, както раменете му — от мускули.

— Да, зная — съгласи се чиновникът. — Затова ги поверявате на мъртвите.

— Вярно — кимна гигантът. — Поверяваме ги на мъртвите. Такива като Окото, Ухото и Носа. Ако жив човек се сблъска с вълните на хиперстатиса, той първо ще умре, а после ще се побърка.

— Знам теорията — рязко отговори Епълби.

Неочаквано Кали го хвана за шията и го притисна.

— Нищо не знаеш, митничар! — гласът му стана дрезгав като в заведението. — Криеш се в клетката си, в безопасното гравитационно поле на Земята, тя здраво се е хванала за Слънцето, а то спокойно се движи към Вега 7 7 Вега — звезда в Северното полукълбо, най-ярката от съзвездие Лира . Всичко е непоклатимо и отдавна установено в този спирален ръкав — той рязко посочи Млечният път, разпрострян над града. — И никога не си свободен! — Отблъсна почервенелия чиновник. — Е? Няма какво да отговориш, нали?