Самуел Дилейни - Вавилон 17

— Каква беше тя, приятел? — попита Кали.

— Тя… беше… — едва чуто произнесе Епълби.

— Когато о’щуваш с Разединени, винаги тря’ва да очакваш нещо ’одо’но — каза Брас. — Из’олзват различни ’етоди. Сигурно ще останеш ’отресен, ако ти кажа колко ’ъти с ’ен се е случвало същото.

— Оставила ви е достатъчно, за да се приберете — обади се Ридра. — Ще ви възстановя загубите.

— Не, аз…

— Хайде, Капитане, да тръгваме. Трябва той да плати. Според него си струва. Нали така, митничар?

Епълби кимна. Беше съвсем объркан.

— В такъв случай проверете тези индекси — Ридра посочи картите в ръцете му. — Остава да намерим Помощник и Първи Навигатор.

От най-близкия телефон Ридра се обади във Флота. Да, подбрали са взвод. Препоръчват и Помощник.

— Прекрасно — Ридра подаде слушалката на митничаря. Той изслуша психоиндексите и ги съпостави с тези на Окото, Ухото и Носа. Помощникът се оказа много подходящ.

— Явно го е подбрал талантлив координатор — изкоментира чиновникът.

— ’о’ощникът не ’оже да е ’рекалено до’ър. Осо’ено с нов взвод. — Брас разтърси гривата си. — Тря’ва да държи ’о’четата изкъсо.

— Този ще бъде. Отдавна не бях виждал толкова висок индекс на съвместимост.

— Какви са тия глупости? — попита Кали. — Съвместимост, дрън-дрън! Ще може ли да раздава ритници отзад, ако се наложи?

Митничарят вдигна рамене.

— Тежи сто и двадесет килограма, а е висок само един и шестдесет и два. Срещали ли сте някога такъв дебелак, който да търпи страхливи плъхове на кораба?

— Тоя ще пасне! — засмя се гигантът.

— Къде ще лекува’е раните? — запита Брас.

Ридра въпросително вдигна вежди.

— Да на’ери’ Първи Навигатор — поясни пилотът.

— В моргата.

Рон се намръщи. Кали зяпна от учудване. Мъждукащите пламъчета обвиха врата му, след това отново се върнаха върху гърдите.

— Вижте, Капитане, Първият Навигатор трябва да бъде момиче, което…

— Тя ще бъде! — прекъсна го Ридра.

Напуснаха Сектора на Разединените и с монорелсовата линия. Преминаха през кварталите на Транспортния град в посока към космодрума. Сини сигнални огньове прорязваха тъмнината. Корабите се издигаха върху стълбове ослепителен пламък, втурваха се в небето с оглушителен рев, за да се превърнат само след секунда в кървава звезда, стопяваща се в нощта.

Продължиха да се шегуват още двадесетина минути. Стартовите огньове хвърляха зеленикави отблясъци върху лицата им. Само митничарят вървеше мълчаливо и ги наблюдаваше. Опитваше се да си спомни лицето й, гласа й, тялото й. Но тя отново и отново се изплъзваше, оставяйки след себе си болка и пустота.

Когато слязоха от откритата платформа, от изток задуха топъл вятър. Облаците се разпръснаха, показаха се Луната. Червеникавият градски смог остана зад тях. Отпред се извисяваше Моргата — студена и черна.

Спуснаха се по стъпалата и тръгнаха през мъртвия двор. Градината от метал и камък изглеждаше свръхестествено в мрака. Тук не растеше нищо.

Забелязаха масивна врата. Никъде нямаше осветление.

— Как ще влезем? — попита Епълби, когато се приближиха.

Ридра свали от врата си златния капитански диск и го притисна към някакво устройство до вратата. Нещо забуча, светнаха лампи и врата се отвори. Ридра прекрачи прага, останалите я последваха.

Кали си удари главата и погледна металните сводове.

— Знаете ли, тук е замразено толкова транспортно месо, че ще стигне да се изследват стотина звезди с планетите им.

— И митничари — добави Епълби.

— Не мога да си представя защо ще замразяват митничари — отбеляза Кали.

— Въпреки това го правят — сухо отговори чиновникът.

— Много по-рядко от транспортници — обади се Ридра. — Работата на митничаря е наука, а работата на транспортника, маневриращ в хиперстатиса, е изкуство. След сто години може и тя да се превърне в наука. Би било чудесно. Но засега много по-рядко се срещат хора, опознали тайните на това изкуство, и много по-лесно се намират такива, които са изучили правилата на науката. Освен това е замесена и традицията. Транспортниците са свикнали да работят съвместно с живи и мъртви. А за митничарите е трудно… Тук са самоубийци.

Минаха през приемната зала и по коридора стигнаха до хранилището. С асансьора се качиха в неравномерно осветена стая, чийто стени се издигаха на десетки метри. Там бяха разположени стъклените сандъци-гробове. Иззад замъглените, замръзнали стъкла се забелязваха очертанията на тъмни фигури.