Самуел Дилейни - Вавилон 17

Светлина, но без сенки. Генералът стоеше върху силовата платформа и наблюдаваше черният излят корпус на кораба на фона на бледнеещото небе. При трапа слезе на апарела 10 10 апарел — съобщителен тунел между окопи, тук — в смисъл на комуникационен изход и с асансьора се изкачи до шлюза на тридесет метра височина. Не я намери в капитанската каюта. Срещна дебел, брадат човек, който го насочи към товарния шлюз. Форестър се заизкачва по стълбата, като се стараеше да не се задъхва.

Тя свали краката си от стената, стана от брезентовото столче и се усмихна.

— Мистър Форестър, бях сигурна, че тази сутрин ще се срещнем!

Ридра сгъна тънкия лист и го запечата в края.

— Аз също исках да ви видя.

— Казахте, че ако дам съгласието си за тази експедиция, ще ме осведомите къде…

— В рапорта ми ще намерите всичко, което ви интересува. Изпратих го със сутрешната поща и сигурно в момента лежи на бюрото ви в щаба на Съюзната Администрация.

— Да, да, разбира се.

Тя се усмихна.

— Трябва да побързате. Тръгваме след няколко минути.

— Да. Вече бях в щаба. Преди малко по телефона ми продиктуваха резюме от рапорта ви. Искам само да кажа… — но нищо не каза.

— Мистър Форестър, веднъж написах стихотворение, което се казва „Съвет към тези, които се влюбват в поети“.

Генералът замря с отворена уста.

— То започва така:

— Останалото прочетете сам. Поместено е във втората ми книга. Не би ви харесало да губите поета по седем пъти на ден — това е много раздразнително.

Той каза само:

— Значи сте знаели, че аз…

— Да, знаех и знам. И много се радвам.

Дъхът му се възвърна и се случи невероятното — той се усмихна!

— Когато бях донаборник, мис Вонг, и за първи път попаднах в казармата, говорехме за момичета и само за тях. Веднъж някой каза за своята приятелка — тя е толкова хубава и добра, че не ми трябва нищо повече, обещанието й ми е достатъчно. — Той си позволи да се разхлаби. Раменете му се отпуснаха само с един сантиметър, но изглеждаха по-широки с пет. — Ето какво чувствам в момента.

— Благодаря, че сте толкова откровен — каза Ридра. — Харесвате ми, генерале. Обещавам ви, че чувствата ми няма да се променят до следващата ни среща.

— Аз… Благодаря ви. Мисля, че това е всичко. Просто съм ви благодарен… за разбирането, за обещанието. Трябва ли вече да тръгвам?

— Ще стартираме след десет минути.

— Писмото ви — предложи той. — Аз ще го изпратя.

— Благодаря.

Тя му подаде листа, генералът го взе и леко задържа ръката й. След това се обърна и излезе. Две минути по-късно Ридра видя платформата да се движи към бетонното здание на стартовия комплекс, осветена от лъчите на изгряващото слънце.

Обработеният текст се показа на екрана. До компютъра вече имаше натрупани няколко страници с определения, които бе получила по пътя на граматични изводи. Захапала долната си устна, Ридра гледаше таблицата с честотите на дифтонгите 11 11 дифтонг — в езикознанието — звук, съставен от две гласни . Окачи на стената три листа, които беше озаглавила:

„Възможна фонематична структура.“

„Възможна фонетична структура.“

„Семантични и синтактични неясноти.“

Последният лист съдържаше проблема, който на всяка цена трябва да бъде разрешен. Въпросите можеха да бъдат формулирани по данните от първите два листа.

— Капитане?

Тя се обърна. От входната врата се подаваше Дяволчето.

— Да?

— Какво ще си поръчате за обяд? — дребният готвач беше юноша на седемнадесет години. От къдравата му коса стърчаха чифт присадени рога, с върха на опашката се почесваше зад ухото.

Ридра вдигна рамене.

— Нищо специално. Ще обядвам заедно с взвода.

— Тия момчета ще ядат и помия, ако им сервирам. Никакво въображение! Какво ще кажете за задушен фазан или печен дивеч с яйца?

— Настроен си да готвиш домашна птица, а?

— Ами… — той пусна дръжката на вратата, хвана се за горния й край и се залюля. — Бих искал да приготвя нещо от дивеч.

— Ако никой не възразява, сервирай фазан, печени яйца и бифтек с домати.

— Ей сега е готово!

— И за десерт — торта с ягоди!

Дяволчето щракна с пръсти и изчезна. Ридра се засмя и се обърна към компютъра.

Изучаваше третият пример за това, което може да се окаже синкопа 12 12 синкопа — в граматиката — изпадане на гласен звук в средата на дума , когато креслото й внезапно се катурна. Записките се разпиляха. Тя също щеше да падне, ако не бе успяла да се хване за пулта. Обшивката на креслото се скъса, видя натегнатия силикон.