Самуел Дилейни - Вавилон 17

Навигаторът хвана един чудовищно дебел кабел, спускащ се някъде отгоре. Зазвъня. Ниската нота застана в гърлото на митничаря и напълни устата му с отвратителен метален вкус. Канеше се да го изплюе, когато се натъкна на враждебните очи на Ридра.

— Той е бил част от тройката — тихо и сухо каза тя. Очите й се бяха впили в него, но не го виждаше. — Бил е в тесни, неразривни емоционални и сексуални контакти с двамата си другари. А единият от тях е умрял.

Епълби не успя да улови скръбта й и произнесе против волята си:

— Извратен тип?

Рон се напрегна от болка и възмущение.

— Много работи — повтори той думите на Кали — на транспортните кораби не бива да се поверяват само на двама човека. Прекалено са сложни.

— Зная — натърти митничарят. Май обидих момъка. На езика му се въртеше още нещо.

— Искате да кажете още нещо? — попита Ридра.

Удивен, че тя е почувствала, че не се е доизказал, той се обърна към Кали и Рон.

— Моля да ме извините.

Веждите на гиганта се вдигнаха, после лицето му омекна.

— И аз се разгорещих.

Обади се Брас:

— Центърът на ’редаването е на около четиристотин ’етра оттук, в средата на енергийната зона. Та’ ’оже да на’ери’ Око, Ухо и Нос, годни за ’олет до с’ецели — той се усмихна на Епълби през бивните си. — Това е една от вашите за’ранени територии. И’а ’рекалено ’ного фанто’и и някои не ’огат да го ’онесат. Но ’овечето издържат.

— Ако не е незаконно, предпочитам да изчакам тук — каза чиновникът. — Ще ме вземете на връщане. Тогава ще им проверя психоиндексите.

Ридра кимна. Кали с едната ръка прегърна триметровия пилот, с другата — Рон.

— Да тръгваме, Капитане, ако искате до сутринта да съберете своя екипаж.

— Ако до един час не открием това, което ми трябва, ще се върнем — каза Ридра.

Митничарят гледаше как се скриха зад мъждукащите кулички.

… Образът й напомняше бряг, размит от чиста дъждовна вода. Очите й блестяха, гласът трептеше.

Той прошепна:

— Чиновник, мадам. Митнически чиновник.

Учудването се отрази на лицето й — отначало гняв, след това надежда за развлечение.

Той поясни:

— Слуша около десет години. Отдавна ли сте лишена от тяло?

Тя се приближи. Ароматът на косата й му напомняше за нещо. Чистите, прозрачни черти също му бяха познати. Всяка нейна дума го правеше щастлив.

— Да, това е ново за мен. Това не е същата неяснота, която, струва ми се, ви е обхванала.

Отговорът й отново беше ласкателен и остроумен.

— Да — той се усмихна. — Мисля, че вас не е така.

Тя непринудено го докосна. Дали само закачливо го докосна по ръката, или той хвана нейната… но почувства удивителната мекота на копринената й кожа.

— Вие сте толкова съвременна! не съм свикнал младите момичета просто да идват и да се държат… така.

Очарователната й логика обясни всичко. Той я чувстваше все по-близка. Странните й шеги звучаха като музика.

— Вие сте ??????, така че няма значение, но…

Тя го прекъсна с усмивка, или с дума, или с целувка, предаде му изумлението си, своя страх, своята възбуда. Той се постара да запомни гласа, думите и жестовете й. Тя си отиде! Смехът й се чуваше някъде отдалече… Той стоеше, слушаше я потопен във водовъртежа на потресеното си съзнание…

Когато се върнаха, Брас му каза:

— До’ри новини! На’ерих’е ги!

— Екипажът ще се яви сам — обясни Кали.

Ридра му подаде три карти с психоиндекси.

— След два часа ще бъдат на кораба. Нещо не е наред!

Даниел Д. Елъби взе картите.

— Аз… тя… — не успя да каже нищо повече.

— Кой? — попита Ридра.

Заеквайки, митничарят им разказа за срещата си с призрака.

Кали се разсмя.

— Сукуба? Докато бяхме вътре, той е срещнал сукуба!

— Да! — възкликна Брас. — ’огледнете го са’о!

Рон също се засмя.

— Това беше жена… поне така ми се струва… Но не мога да си спомня какво говореше…

— Много ли ви взе?

— Какво ми е взела?

— Сигурно не знае — обади се Рон.

Кали с усмивка каза на чиновника:

— Проверете си портфейла.

— Какво?

— Проверете.

Митничарят с недоверие бръкна в джоба си. Портфейлът щракна и се отвори в ръката му.

— Десет… двадесет… Но аз имах петдесет, когато напуснахме заведението!

Кали отново се разсмя с оглушителния си бас. Наведе се и прегърна чиновника.

— Ще станете истински транспортник след всичко, което се случи тази нощ!

— Но тя… но аз… — празният портфейл беше толкова реален, колкото и любовната болка. А един празен портфейл е толкова тривиално нещо! На очите му се появиха сълзи. — Та тя беше… — спазмите му пречеха да говори.