Тоест би могъл, ако дъщерята на Уолтър Грийнъуей дойдеше на посещение.
Първото нещо, което трябва да има в една библиотека, са рафтовете. От време на време те може да се украсяват с литература. Но рафтовете са основното.
(Финли Литър Дън, „Мистър Дудли рече“)
Докато вървеше по Броуд Стрийт в 7.40 часа следващата сутрин (четвъртък), Кристин Грийнъуей размишляваше (продължаваше да размишлява) за мъжа, заговорил я вчера вечерта в отделение 7С на последния етаж в „Джон Радклиф 2“. (Само в много редки случаи тя понасяше благосклонно гордостта на баща си от вечно-любящата го щерка!) Не би могло да се каже, че оттогава досега онзи мъж изобщо не бе излизал от ума й, но й бе останало едно полуосмислено, преживяло нощта чувство, че осъзнава присъствието му. И всичко това единствено защото той така любезно я бе помолил да провери нещо в библиотеката. Толкова сериозен, толкова признателен й се стори. Това бе глупаво всъщност, защото тя и без друго с удоволствие би му помогнала. Нали поначало затова бе отишла да работи в библиотека — за да може да установи някои основни пътепоказатели в областта на историята и литературата и да осигури там, където е възможно, верните ориентири за безброй любопитни издирвания. Още едва петгодишна, с руси плитки, стигащи до средата на слабичкото й гръбче, тя бе завиждала на жената в библиотеката в Самъртаун, която, като нея сега, изравяше фишовете някъде от дългите чекмеджета зад високия плот на гишето; а още повече бе завиждала на библиотекарката, която удряше печата с датата отпред на вътрешната корица и прибираше всяко листче с името на заетата книга в съответното продълговато калъфче. Естествено на нея, Кристин Грийнъуей, вече не й се налагаше да извършва подобни елементарни операции. Вече почти бе забравила онези неизбежни въпроси, като например кой е авторът на „Вятърът във върбите“, защото тя, Кристин, бе най-старшата в момента от трите достолепни библиотекарки в северния край на долната читалня в „Бодли“, където нейните ежедневни задължения предполагаха да сътрудничи както на по-низшите, така и на висшите академични среди в Университета, да проверява заявките, да ориентира за номерацията на рафтовете, да предлага възможни варианти за справки, да отправя и получава запитвания по телефона (едно от тях вчера бе от университета в Упсала). И през всичките тези години тя бе изпълнена с чувство на удовлетворение от значимостта на работата си — от пълноценното си участие във функционирането на Университета.
Естествено в живота й бе имало и някои големи разочарования, каквито, както й бе известно, не липсват и при мнозина други хора. Омъжена на двадесет и две, на двадесет и три тя вече бе разведена. От негова страна нямаше друга жена, от нейна също нямаше друг, макар да й се предлагаха (и досега) толкова много възможности. Не беше от това! Просто съпругът й бе толкова незрял и безотговорен — и най-вече толкова отегчителен! От момента, когато те двамата се бяха заели да гледат дом, да си установят месечен бюджет, да следят за разписките от платените сметки — е, тя бе осъзнала, че той всъщност никога няма да бъде мъжът на нейния живот. А както стояха понастоящем нещата, тя трудно можеше да преглътне перспективата да има до себе си пак някой донякъде неграмотен, леко агресивен мъжкар за другар по легло. Освободена от финансови грижи, тя можеше да прави точно каквото си пожелае по въпросите, които тя считаше за важни. Бе станала активен член на няколко организации, включително „Грийнпийс“, движението за ядрено разоръжаване, асоциацията на туристите и кралското общество за защита на птиците. Определено никога не би се включила в някое от онези дружества за запознанства с надеждата да си намери по-интересен екземпляр от бившия си съпруг. Ако въобще някога реши да си потърси съпруг, той трябва да бъде човек, когото по някакъв начин да може да уважава — да го уважава заради способността му да разговаря или заради опита му, или интелекта, или начетеността му, или… или въобще за нещо, но не и заради възхитата, която ще изпитва от собствените си сексуални подвизи. Така че (запита се тя), какво общо има всичко това с онзи мъж? Не беше кой знае какъв хубавец, нали така? Плешив, и — няма две мнения — с доста излишни килограми около талията. Макар че ако трябваше да бъде честна пред себе си, напоследък като че ли започваше да изпитва непризнато възхищение от мъже, които са малко, ала съвсем малко, понаедряли, може би защото тя самата изобщо не можеше да качи и килограм дори, колкото и да разточителстваше с тортите със сметана и препържена риба с картофки. Забрави го! Забрави го, Кристин!
Читать дальше