Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

Колкото и неприветлива да се е видяла през тази нощ на Джоана високата кула при шлюза, изправена като часовой над черните води, тя й предлагала един последен шанс за живот — ако Джоана бе потърсила убежище зад нейните стени.

Но тя не отправила подобна молба.

Някъде по това време или малко след това, изглежда, уплашената жена предприела още една разходка по пътеката за теглене, за да избяга от пияните лодкари, но когато баржата преминавала през шлюза „Гибралтар“, тя почти сигурно е била обратно на борда. След което, и то съвсем скоро, тя трябва да е слязла (отново!), защото Робърт Бонд, моряк от речното корабче „Аймс“, дал показания, че я е разминал на пътеката за теглене. Бонд запаметил смайването си, че една тъй привлекателна жена е навън сама толкова късно и той си спомня, че я попитал дали всичко е наред. Но тя само кимнала забързано и отминала в нощта. Като наближил „Гибралтар“, Бонд срещнал лодката на Олдфийлд и бил запитан от един член на екипажа дали е срещнал някаква жена да върви по пътеката и лодкарят обяснил с най-груби думи какво възнамерява да стори с нея, веднъж щом тя му падне отново в ръчичките.

Оттук насетне никой освен злодеите от „Барбара Брей“ не ще види вече Джоана Франкс жива.

Както и при „Част първа“, докато четеше тъжния разказ, Морс се улови, че си прави някои бележки (наум този път). По някаква причина той смътно се чувстваше недоволен от себе си. Нещо непрекъснато се въртеше в ума му за „Част първа“, но за момента не можеше да разбере какво. Но то щеше да се избистри, след като препрочете още някоя и друга страница. Не бързаше за никъде, нали така? Изобщо не бързаше. Теоретичната задача, така внезапно занимала ума му, не бе нищо повече от едно невинно, никого неангажиращо забавление. И все пак съмненията не го оставяха на мира — възможно ли е човек, който и да е човек — да прочете тази история и да не се усъмни в едно-две твърдения, така уверено представяни от автора? Или в две-три? А може би в три-четири?

Какви са били нормално забавленията по канала за лодкарите като Олдфийлд по време на тези техни „продължителни престои“? Очевидно смяната на конете е било най-основното занимание в подобни случаи, но това едва ли е представлявало кой знае какво развлечение за душата. Отбивания в местните заведения за забрава? Твърде вероятен пристан за по-мощните в сексуално отношение, естествено. А пиене? Дали са си пропивали надниците тия лодкари в кръчмите с ниски тавани, отворени навсякъде по пътя им? Възможно ли е да не са? А и защо не? Какво друго са могли да правят? И макар питието (както обяснява носачът в „Макбет“) може би отнема от моженето, кой може да отрече, че то често засилва искането? Искането в случая да изнасилят красивата пътничка.

Толкова много въпроси.

Но ако в дъното на нещата лежи сексът, защо на първия процес са отпаднали обвиненията в изнасилване? Естествено през 50-те години на XIX век не е съществувало изследване за следи от ДНК; ничий генетичен код не е могъл да бъде разчетен от едно тъй мигновено съприкосновение. Но в онези времена обвинението в изнасилване често е било признавано без много трудности и древната шега на Конфуций за относителната неподвижност на мъжа с паднали около глезените панталони сигурно е звучала толкова изкуствено тогава, колкото и сега. Особено на Джоана Франкс.

Бележката, препращаща към съдебните регистри, бе изненада и би било любопитно, особено за някой социолог, да прочете нещичко за преобладаващото отношение към изнасилването през 1859 година. Във всички случаи то ще да е било няколко степени по-безкомпромисно, отколкото личеше от едно заглавие в днешния брой на „Таймс“: „Юридически прецедент в гражданското право — 35 000 лири обезщетение за жертва на изнасилване.“ Къде ли са онези регистри обаче — ако все още съществуват? Те биха могли (предполагаше Морс) да обяснят вметнатото предупреждение на полковника относно разминаващите се твърдения. Но какви точно? Денистън сигурно е имал нещо предвид, нещо, което поне мъничко го е смущавало. Гърците имат дума за това — parakrousis — леко фалшивата нота в иначе хармоничната мелодия.

Дали „фалшивата“ нота не е изпята от мисис Лоренсън например? Каквото и да е било положението на Джоана, тази Лоренсън (с пълното съгласие на мъжа си, предполага се) се е качила на „Барбара Брей“, за да пътува до Кингс Сатън в компанията на — както се предлага на читателя да повярва — екипаж от впиянчени секс-маниаци. Не е лесно да се повярва. Освен ако, разбира се, собственикът на кея — Лоренсън, не би се зарадвал да се отърве от госпожата си за една нощ… или въобще за всички следващи нощи. Но подобна линия на разсъждения изглежда доста нереалистична, а съществува и друга възможност — много проста и в действителност доста шокираща: че мъжете от екипажа на „Барбара Брей“ не са били чак толкова войнствени къркачи през цялото време! Но не! Всяко едно отделно показание — това е безспорно! — сочи в обратната посока, сочи към факта, че „ризата на честта“ на лодкарите (да цитираме Фитцджералд) е била свлечена, точно както и тази на героя на Конфуций, чак до ръба на ботушите им. Ботуши… обувки…