Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

В осем и пет, след като пет-шест пъти бе повторила, че трябва да си върви, мисис Грийн се изправи на болните си крака, готвейки се да си тръгне, с указания как да се грижи за хризантемите й. И най-накрая, след милостиво кратък разказ за последното си посещение при ортопеда от „Бенбъри стрийт“, мисис Грийн напусна отделение 7С, едва стъпвайки на многострадалните си нозе.

Неведнъж, изправена до леглото на баща си в изпълнение на роднинските си задължения, Кристин Грийнъуей се бе извръщала към него и на два-три пъти погледите им се бяха срещнали: нейният полуусмихнат с разбиране, този на Морс — пълен с цялата безпомощност на неподвижно приклещен кит.

Точно когато мисис Грийн се надигна, един от облечените в бяло консултанти, придружен от дежурната сестра реши (крайно несъобразително) да отдели десетина минути от времето си на Грийнъуей-баща и след това е няколко приглушени реплики да довери здравната си прогноза на Грийнъуей-дъщеря. А за Морс тази пауза в разписанието на вечерта започваше да става почти толкова влудяваща, колкото и очакването да получиш закуска в някой хотел от рода на онзи от филма „Фолти Таурс“.

След това дойде Луис.

Не бе имало случай досега Морс така да се разочарова от появата на своя сержант; но той действително бе поръчал на Луис да вземе пощата от апартамента и сега получи няколко плика и две съобщения: обувките му (вторият чифт) вече били готови и можел да си ги получи от „Гроув стрийт“; талона на колата му трябвало да се подмени в следващите двадесет дни; невъзможно скъпа книга на тема „Разпространението на класически ръкописи“ го очаквала в книжарницата на „Оксфорд Юнивърсити прес“; сметката на водопроводчика за поправка на повредения кран на тръбата все още не била платена; Вагнеровото общество желае да се осведоми дали би искал да се включи в благотворителната лотария за билети за „Байройт“ и Питър Имбърт го канеше един уикенд през следващата година на симпозиум в Хедън да изнесе лекция за престъпността в малките градове. Обичайната кореспонденция: тя бе горе-долу огледало на живота му — половината бе наред, а другата половина би желал да забрави.

В осем и двадесет и три по часовника в стаята Луис запита има ли още нещо, което би могъл да свърши.

— Да, Луис. Моля те, върви си. Искам да ми останат пет минути да… — Морс кимна неопределено към леглото на Грийнъуей.

— Ами, щом така желаете, сър — той бавно се изправи на крака.

— Точно това желая, Луис! Нали току-що го казах!

Луис извади от плика голяма чепка бяло грозде без семки (5 лири килограма).

— Аз… ние… аз и жената решихме, че може би ще ви хареса, сър.

Той излезе и в същата секунда Морс осъзна, че няма да си прости лесно тази монументална неблагодарност. Но стореното не можеше да се поправи: nescit vox missa reverti.

Две минути по-късно звънецът извъня и на излизане Кристин се приближи до леглото на Морс и му подаде шест големи листа.

— Надявам се, че ще ви свършат работа.

— Толкова съм ви благодарен. Колко… колко жалко, че не успяхме да…

— Не се безпокойте. Напълно ви разбирам — отвърна тя. — Нали ще ми кажете, ако мога да ви услужа с още нещо?

— Вижте… може би, ако ние…

— Хайде, тръгвайте, моля! — Гласът на дежурната сестра, която обикаляше край леглата, му прозвуча почти толкова неприятно, колкото този на Неси.

— Безкрайно съм ви благодарен — рече Морс. — Наистина! Както казах…

— Да — отвърна тихо Кристин.

— Утре ще идвате ли? — попита той бързо.

— Не — утре не. Утре в библиотеката ще идват някакви гости от Калифорния.

— Хайде, тръгвайте, моля!

Мисис Грийн, сержант Луис, Кристин Грийнъуей — всички си бяха отишли; количката с лекарствата вече бе докарана в отделението и сестрите се отправиха на поредния си тур от измервания и отброяване на хапчета.

А Морс се почувства ужасно разстроен.

Едва в 21.20 часа той най-после успя да се облегне на натрупаните една върху друга възглавници и да огледа набързо ксерокс-копията на материалите, които Кристин му бе намерила. И скоро, щастлив, потъна в четене, а меланхолията му отлетя на мига.

Документите, които в момента разгръщаше Морс, бяха точно от този вид (в това не се съмняваше), който се считаше за задоволяващ модерното схващане, че учебните програми в горните класове трябва да се основават на използването на автентични материали. Що се отнася до Морс, чийто „Отличен“ по история не бе изисквал нищо повече от половинчати представи за първите модели сеялки и други подобни селскостопански приспособления от края на XVIII век, за него бе истинско удоволствие да чете такива неща. Особено вълнуващ му се стори предговора към „Указания и наръчник по застрахователните дела — 1860 година“ (Господ да благослови момичето! — тя дори бе открила точната година), в който анонимният автор декларираше своята лична решителност да служи в тази „Долина на сълзите“ толкова дълго, колкото би било прилично.