Колин Декстър - Мръсницата е мъртва

„Част трета“ от „Убийството в Оксфордския канал“ му бе под ръка, но с нея не му се искаше да приключи толкова бързо. Спомни си, че когато за пръв път четеше „Студеният дом“ на Дикенс (за него тя си оставаше най-великата книга в английската литература) и последните страници започнаха да изтъняват под пръстите му, той съзнателно бе забавял темпа на четене. Никога не му се бе случвало с такова нежелание да се откъсва от книга. Не че творбата на полковника заслужаваше чак толкова емоции; все пак искаше му се да я запази за после, или поне така си казваше. Което го остави с не дотам неприятната перспектива да прочете още няколко глави от „Синият билет“… след като мистър Грийнъуей спеше вече дълбоко. Престъпленията, в графство Шропшър от XIX век отдавна бяха преминали към армията на загубените каузи.

Не след дълго той бе погълнат от подвизите на една блондинка, на чиито черни чорапи сигурно щеше да има стрелки, сочещи на север с надпис „За бельото — насам“ в случай, разбира се, че тя носеше чорапи… или изобщо бельо, ако трябва да бъдем точни. И потънал в безброй демонстрации на голи тела, опипвания на бюстове и потупвания по задници, Морс преживя доста приятни мигове на еротична наслада. Така бе увлечен, че дори не забеляза приближаването й.

— Какво си мислите, че правите?

— Аз просто…

— Лампите се гасят в десет. Смущавате всички тук.

— Тук всички спят.

— Няма да е задълго, ако остане на вас…

— Съжалявам…

— Какво четете?

Преди той да успее да направи каквото и да било, Неси измъкна книгата от ръцете му и на него не му остана нищо друго освен безпомощно да я наблюдава. Тя не направи никакъв коментар, не издаде морална присъда и за един кратък миг Морс се запита дали докато се плъзгаха по страницата, в тези всевиждащи очи не се мярна някакво леко пламъче на веселие.

— Време е да спите! — отбеляза тя, съвсем не грубо и му подаде обратно книгата. Гласът, както и униформата й бяха безупречни и той прибра злополучното произведение в шкафчето си.

— И внимавайте да не бутнете плодовия сок! — тя премести полупразната чаша милиметър наляво, изгаси лампата и се отдалечи. И Морс внимателно се отпусна в топлото и удобно легло, както лилията от стихотворението на Тенисън, бавно потъваща в прегръдките на езерото…

Тази нощ сънят му бе цветен (можеше да се закълне в това!), макар да знаеше, че подобно твърдение ще бъде оспорено от всеки ониролог. Пред погледа му изплува полуразголена сирена с матова кожа, обута в черни чорапи с многозначително насочени нагоре стрелки и дори му остана спомена за лъхащото й на лавандула бельо. Това бе почти идеалният сън! Почти. Защото в мозъка му със странна настойчивост гореше парадоксалното желание да конкретизира с факти името, мястото и времето, преди да може, във фантазиите си естествено, да притежава тази сексуално разкрепостена разбойничка. И в замъгления му за момента, но иначе работещ като компютър мозък, тая сирена прие името на някоя си Джоана Франкс, вървяща с предизвикателна походка към „канала на херцога“ през месец юни 1859 година.

Когато на другата сутрин се събуди (или по-скоро го събудиха), той се почувства прекрасно освежен и реши да не поема никакви рискове да понесе трето унижение заради „Синият билет“. И щом закуската, меренето на температурата, миенето, бръсненето, измерването на кръвното, прочитането на вестника, вземането на таблетките, изпиването на бульона — щом всичко това остана назад, а посетители не се предвиждаха, той се зае да открие какво точно се бе случило с младата жена, настанила се в нощните му фантазии.

Тялото на Джоана Франкс било намерено някъде около 5.30 часа сутринта в сряда, 22 юни 1859 година. Филип Тоумс, лодкар, заявил, че се бил отправил надолу по канала към Оксфорд, когато забелязал нещо във водата — нещо, което скоро идентифицирал като част от женска дреха, но какво още имало там, за момента не можело да се различи сред потъналите в мрак води. Забелязаният предмет бил от страната, срещуположна на пътеката за теглене, и не след дълго той открил, че това е тялото на жена с липсващо боне и обувки. Тя се носела покрай брега, с глава в посока на север, крака на юг и не се забелязвало да прави някакви движения. Била обърната по лице, което се оказало доста посиняло. Тоумс спрял лодката и внимателно изтеглил тялото с канжата към другата страна, където го измъкнал от водата. В последното той бил подпомогнат от Джон Уорд, рибар от Кидлингтън, който се случил да минава оттам в този ранен час. Всъщност именно Уорд проявил съобразителност и направил необходимото, щото тялото, което още не било изстинало, да бъде пренесено в страноприемницата „Плау Ин“ в Уолвъркоут.