Мистър Самюелс, съдебният лекар от Оксфорд, който направил оглед на тялото, докладвал за следи от синини под лакътя на лявата ръка и други следи от подкожни натъртвания под двете скули; същият описал лицето на мъртвата като намиращо се в състояние на „дисколорация и обезобразяване“. Мистър Самюелс се съгласил, че навярно е възможно нараняванията по лицето, имайки предвид вида им, да са плод на неуточнени и случайни причини от престоя на тялото във водата или в процес на изваждането му от нея. Но както за съда, така и за съдебните заседатели подобна възможност започвала да изглежда все по-малко вероятна.
След това своята версия за трагичните събития дал младежът Уутън и по един въпрос той се изразил доста категорично, а именно, че Таунс бил повече от мъртво пиян вечерта, преди да бъде открита Джоана, и спял като убит по времето, когато трябва да е станало убийството, защото той (Уутън) го чул да хърка яко. Ние никога не ще бъдем в състояние да разберем дали Таунс е принудил Уутън да даде тези показания в съда — под една или друга заплаха например. От последвалото развитие на събитията обаче изглежда можем да допуснем, че свидетелството на Уутън е било до голяма степен достоверно.
Джоузеф Джарнъл — съкилийникът, в очакване на чиито показания е било решено да се отложи съдебният процес, изложил пред съда фаталните признания, които Олдфийлд споделил, докато двамата деляли една килия. По същество тези „признания“ се свеждали до един доста нескопосан опит от страна на Олдфийлд да стовари по-голямата част от вината за почти всичко случило се върху Масън и Таунс. Но въпреки сериозността и последователността в изложението, показанията на Джарнъл произвели слабо, или по-скоро не произвели никакво впечатление. И все пак показанията му са интересни, макар и неубедителни. Едно от най-тежките изфабрикувани твърдения, което Олдфийлд се опитал да прокара, било, че Джоана Франкс имала повече от петдесет златни гвинеи в единия от куфарите си и че Таунс открил това, а Джоана го сварила един ден да рови из багажа й. Тя заплашила (продължава версията на Олдфийлд), че ще съобщи за това в първото представителство на „Пикфърд“, ако той не промени държанието си и незабавно не се извини и възстанови взетото. (Тези глупости изобщо не били приети за достоверни по онова време и спокойно могат да бъдат подминати и сега.)
Заедно с много други предмети ножът, който Джоана била забелязана да точи, бил намерен по-късно в един от куфарите й, чиято каишка била прерязана и който продължавал да стои отворен. Предположено било, че в някакъв момент след убийството лодкарите са отворили багажа на Джоана и са пъхнали ножа обратно в един от куфарите. Определено с голяма доза сигурност,може да се приеме, че мъжете са възнамерявали да откраднат някои от вещите й, защото, както видяхме, в първоначалния обвинителен акт срещу екипажа от август 1859 година е имало формулирано с най-силни фрази и обвинение в кражба. Но, изглежда, прокурорският съвет на втория процес е решил, че има достатъчно основания да пропусне този пункт и да съсредоточи обвиненията върху убийството, тъй като по-малкото престъпление (което така или иначе е щяло трудно да бъде доказано) впоследствие е било извадено от обвинителния акт. Ние бяхме свидетели на подобна процедура в действие при първия процес по отношение на обвинението в изнасилване и вероятно би представлявало известен, макар и странно зловещ интерес да се отбележи, Че на първоначалния процес обвиненията както в изнасилване, така и в кражба (освен убийство) са отправени към всеки отделен член на екипажа, включително и към младия Уутън.
От всички показания, дадени на този паметен втори процес през април 1860 година в Оксфорд, може да се каже с доста голяма сигурност, че най-силни емоции и най-дълбоко съчувствие предизвикало свидетелството на самия Чарлз Франкс. Когато застанал на мястото за свидетелите, горкият човек плакал на глас и почти нямал физически сили да вдигне очи и да понесе гледката на подсъдимите, нито да ги погледне в лицата. Той очевидно обичал дълбоко жена си и обръщайки гръб на престъпниците, подредени пред съда, обяснил как вследствие на уведомяване се озовал в Оксфордшър и видял мъртвото тяло на жена си при аутопсията. И макар то да било непоносимо обезобразено (тук клетият човек изобщо не могъл да сдържи чувствата си), все пак той я разпознал по една малка бенка зад лявото ухо — белег, за който само един родител или любим би могъл да знае. За потвърждаване на идентичността (от потвърждаване действително имало нужда) послужили обувките, намерени по-късно в каютата на „Барбара Брей“ — те прилягали в най-малки подробности по формата на крака на мъртвата.
Читать дальше