Нелсън Демил - Частен клуб

Лесно е да се преструваш, че всичко на този свят върви по мед и масло. Естествено никога не е така и не е било така, но от време на време ти се налага да откраднеш по някой и друг час и да се преструваш, че светът не се е запътил към ада.

Та в тази връзка: всичките ми познати все разправят как животът им се бил променил от единайсети септември — при това не само към лошо. Много хора, сред които и моя милост, както и Кейт, в известен смисъл се събудихме и си казахме: „Стига сме се мъчили с дреболии. Време е да се свържем с онези, които харесваме, и да се отървем от другите, които не харесваме. Не сме мъртви, значи трябва да живеем“.

Баща ми, той е ветеран от Втората световна, веднъж се опита да ми опише настроението в страната след Пърл Харбър. Не е от най-красноречивите и имаше известни проблеми с описанието на онази първа Коледа след 7 декември 1941. Накрая намери думите. „Всички бяхме уплашени, пиехме и се чукахме като за световно, обаждахме се на хора, които не бяхме виждали от маса време, и им ходехме на гости, пращахме безброй картички и писма. Всички се бяхме сплотили и си помагахме, така че в крайна сметка не беше чак толкова зле“. И завърши с въпроса: „Защо ни е нужна война за всичко това?“

Защото, тате, сме си такива. На единайсети септември миналата година родителите ми два дни се мъчеха да се свържат с мен от Флорида и когато най-сетне успяха, цели петнайсет минути ми обясняваха колко много ме обичат и че винаги са ме обичали — нещо, което донякъде ме изненада, макар да съм сигурен, че бяха съвсем искрени.

Такива сме и сега, но след година-две, ако никой друг не атакува страната, пак ще станем нормални, егоцентрични и резервирани. В това също няма проблем — честно казано, започва малко да ми писва от приятели от провинцията и роднини, които непрекъснато ме питат как я карам. Всички изживяхме своите моменти на катарзис и преоценка на живота си. Време е да се хващаме на работа и отново да станем такива, каквито си бяхме.

Да си призная, харесва ми моментът с повечето пиене и чукане и съм убеден, че в това отношение трябва да задържим нещата по-дълго. Приятелите ми ергени казват… както и да е, това е тема за друг разговор.

А междувременно казах на Кейт:

— Обичам те.

Тя посегна през масата и ме хвана за ръка.

— И аз те обичам, Джон.

Това е едно от добрите неща, които се дължат на онзи ден. До 10 септември не бях от най-добрите съпрузи, но на следващия ден, когато реших, че е мъртва, светът ми рухна заедно с двете кули. И когато я видях жива, осъзнах, че трябва дай казвам „Обичам те“ много по-често, защото с тази работа и с този начин на живот никога не можеш да кажеш със сигурност какво ще ти поднесе утрешният ден.

Хари Мюлер седеше на нещо, което, изглежда, бе удобен кожен стол, със завързани очи и белезници. До ноздрите му достигаше миризма на горящо дърво и цигари.

Чуваше как някакви хора тихо разговарят и му се стори, че разпознава гласа на Бейн Мадокс.

Някой смъкна превръзката му и той примига и видя, че седи до дълга чамова маса. Около него имаше още петима мъже — по двама от всяка страна, а срещу него, на отсрещния край, седеше Бейн Мадокс. Говореха си, сякаш Хари не съществуваше.

Пред всички имаше бележници, химикалки, бутилки вода и чаши кафе. Пред Мадокс се виждаше клавиатура.

Хари се огледа. Помещението бе библиотека или работен кабинет. Камината се намираше вляво от него и от двете й страни имаше прозорци. Завесите им бяха спуснати, но доколкото можеше да прецени по довеждането му дотук, стаята се намираше на приземния етаж.

До вратата стояха Карл и още един от охраната. С пистолети в кобурите, но без електрошокови палки.

А после Хари видя голям черен кожен куфар, очевидно тежък — беше много стар и на количка.

Бейн Мадокс сякаш го забеляза чак сега.

— О, господин Мюлер! Кафе? Чай?

Хари поклати глава.

Мадокс се обърна към останалите.

— Господа, това е човекът, за когото ви казах — детектив Хари Мюлер от НЙПУ, пенсионер, работи за Федералната контратерористична спецчаст.

Всички го поздравиха с кимане.

Хари си помисли, че двама от типовете му се струват познати.

Мадокс продължи: