Нелсън Демил - Частен клуб

— Ами… да.

— Ще се погрижа да не бъдете наказан.

— Добре. И благодаря за електрошока.

— Не зная за какво говорите.

Господин Мадокс си погледна часовника.

— Очаквам гости. Знаехте ли, че очаквам гости?

— Не.

— Значи просто случайно сте се оказали тук точно днес?

Хари премълча.

— Отговорете ми, господин Мюлер. Имам и друга работа днес.

— Ами… е, казаха ми… да видя дали някой…

— Казали са ви да огледате гостите, да ги фотографирате, да снимате номерата на колите им, да отбележите часа на пристигането им и така нататък.

— Да.

— Откъде хората, за които работите, знаят за срещата, която ще се проведе днес тук?

— Нямам представа.

— Защо снимахте онзи стълб?

— Просто… защото го видях.

— Кога дойдохте тук?

— Снощи.

— Има ли някой с вас?

— Не.

— Как стигнахте дотук?

— С караваната си — отвърна Хари.

— Това ли са ключовете?

— Да.

— Къде се намира караваната?

— В просеката южно оттук.

— Недалеч от мястото, откъдето влязохте в имота ли?

— Да.

— Трябва ли да докладвате по телефона? Не трябваше, но му го спести.

— Да.

— Кога?

— Когато изляза от имота.

— Разбирам.

Мадокс взе телефона на Хари и го включи.

— Имате съобщение Ако сте се чудели защо има толкова добро покритие, то се дължи на собствената ми предавателна кула. — Той посочи към прозореца. — Вече знаете какво представлява кулата и можете да си надпишете снимката. Можете също да отбележите, че към кулата има заглушител, така че никой да не е в състояние да подслушва разговорите. Не е ли чудесно да си богат?

— Няма откъде да знам.

— Какъв е кодът на гласовата ви поща?

Хари му го каза, Мадокс го набра и включи спикера на апарата.

— Здрасти, скъпи — чу се гласът на Лори. — Получих съобщението ти. Бях заспала. Днес ще ходя на пазар със сестра ти Ан. Звънни ми по-късно на мобилния, става ли? Кажи ми дали ще оставаш за през нощта. Обичам те. И внимавай с онези десни ненормалници. Луди са по пищовите. Пази се.

— Много мило — отбеляза Мадокс. — С изключение на момента за десните ненормалници и пищовите. Явно смята, че може би ще пренощувате тук. Може и да излезе права.

Изключи мобилния телефон и се обърна към Хари.

— Предполагам знаете, че тези неща пращат сигнал, който може да се проследи.

— Да, това ми е работата.

— Точно така. Изумителна технология. Мога да се обаждам на децата си, когато ми хрумне, където и да съм. Естествено, те никога не отговарят, но ми звънят след пет-шест съобщения или когато имат нужда от нещо.

Хари се насили да се усмихне.

— Май излиза, че сте точно онзи, за когото се представяте — продължи Мадокс. — Честно казано, господин Мюлер, отначало ви взех за агент на чуждо разузнаване.

— Какво?!

— Не съм параноик. Членовете на този клуб имат врагове на много места. Съвсем основателни врагове. Всички ние сме патриоти, господин Мюлер, и сме причинили различни проблеми на враговете на Америка по целия свят.

— Това е добре.

— Не се и съмнявах, че ще се съгласите. Въпросните хора са и ваши врагове. А ако използвам стария арабски израз, „Врагът на моя враг е мой приятел“.

— Така си е.

— Понякога обаче се случва врагът на моя враг да е и мой враг. Не защото иска да е такъв, а защото имаме различни становища относно това как да се справим с общия си враг. Но сега не е моментът за тази дискусия.

— Е, ще ви звънна идната седмица.

Бейн Мадокс стана и отново си погледна часовника.

— Чуйте сега какво ще ви кажа. След като вие и агенцията ви сте толкова заинтересувани от клуба и членовете му, ще направя нещо, което не съм правил никога. Ще позволя на вас, един съвсем външен човек, да присъства на срещата на Изпълнителния съвет, която ще се състои днес следобед след официалния обяд в чест на членовете на клуба. Желаете ли да участвате?

— Аз… не, не държа. Мисля, че ще е по-добре да си тръгна…

— Нали сте тук, за да събирате информация? Защо така се разбързахте?

— Не че бързам, но…

— Дори ще ви позволя да снимате.

— Благодаря, но…

— Мисля, че присъствието ви на тази среща може да е от полза и за двама ни. Вие ще научите нещо, а аз искам да видя как ще реагирате на онова, което ще се обсъжда. Нали знаете, понякога се затваряме в бункера на собственото си мислене, изключваме външната действителност и слушаме единствено себе си. Това не е здравословно.

Хари не отговори и Бейн Мадокс продължи:

— Чувствайте се свободен да коментирате и да ни кажете дали наистина приличаме на шайка луди стари глупаци, или на десни ненормалници. — Ухили се. — Трябва ни вашето честно мнение за следващия ни проект. Проект Зелено.