Джуд Деверо - Сърце от лед

Докато Хюстън тичаше след него, спъваше се в дървета и камъни, а един път дори се подхлъзна на една огромна гъба, тя плахо се питаше дали не беше отишла твърде далеч. Но въпреки ядовитите забележки гласът му не беше прозвучал наистина сърдито.

Те вървяха мълчаливо приблизително една миля, докато стигнаха входа на изоставената мина. Тя се намираше на ръба на доста стръмен склон, откъдето се откриваше чудесен изглед към долината и равнината, която се простираше зад Чандлър.

Галерията, прокопана в планината, още след няколко метра ставаше непроходима, тъй като таванът й беше срутен. Хюстън се наведе, вдигна бучка въглища и я изнесе навън, на слънце. Когато разглеждаш отблизо парче въглища, то е прекрасно — свети и блещука като сребро. Хюстън напълно вярваше, че такова едно късче, поставено достатъчно дълго време под високо налягане, може да се превърне в диамант.

Тя погледна надолу в долината, а после се обърна към стръмния склон до входа на мината.

— Така си и мислех — промърмори тя. — Не си е струвало да се копаят тези въглища.

Кен, който повече се интересуваше от гледката, хвърли бегъл поглед към парчето, което тя държеше в ръката си.

— За мен то е като всяко друго парче въглища. Според теб какво му липсва?

— Нищо не му липсва. Напротив, това са висококачествени въглища, но не можеш да прекараш дотук железопътна линия, която да поеме извозването, а без такава линия въглищата не струват нищо. Още баща ми се е сблъскал с този проблем.

— Мислех, че баща ти е спечелил парите си като търговец.

Хюстън прекара длан по гладката повърхност на разчупеното парче, която беше толкова еластична на пипане, а същевременно и толкова твърда. Много миньори смятаха въглищата за чист, незамърсен минерал и си слагаха по едно парченце от тях в устата, за да го смучат по време на работа.

— Това е вярно, но той дойде в Колорадо, защото беше чул за богатите каменовъглени находища. Мислел си е, че тук живеят само богати хора, които ще се надпреварват да купят за много пари двестате печки за въглища, които е риск за живота си успял да превози през „Голямата пустиня“, както тогава наричали земите между Сейнт Джоузеф и Денвър.

— Звучи разумно. Значи е продал своите печки и е основал универсален магазин.

— Не, той почти фалирал. Защото в Колорадо наистина е достатъчно да разкопаеш с една мотика земята, за да стигнеш до въглищните пластове; но тогава железопътната линия още не е стигала дотук и поради това не е можело да се продават с печалба добитите въглища. С волски каруци не е било възможно да се превозват големи количества, така че тогава никой не печелел от това природно богатство.

— И по какъв начин е решил баща ти този проблем?

Хюстън с усмивка си припомни историята, която майка й толкова пъти й беше разказвала.

— Моят баща е бил много амбициозен човек. В полите на планината, на която се намираме в момента, тогава е имало малко селище. В него живеели земеделци и животновъди, но баща ми сметнал, че мястото чудесно подхожда за основаване на град — за създаването на неговия град. Подарил на всеки селянин по една печка, а те му обещали да купуват въглища за палене на печките само от Чандлъровата фабрика за въглища, разположена в град Чандлър, щата Колорадо.

— Означава ли това, че той просто е нарекъл града на самия себе си?

— Точно така. Много ми се иска да можех да видя лицата на хората, когато един ден им е съобщил, че живеят в града на мистър Уилям Хюстън Чандлър, ескуайър.

— А аз винаги съм мислил, че са нарекли града на негово име, защото е спасил дузина бебета от някое горящо здание или нещо подобно…

— Мисис Дженкс от градската библиотека ми е разказвала, че баща ми бил провъзгласен за почетен гражданин на Чандлър, защото пожертвал целия си живот за благото на града.

— А защо не е забогатял от въглищата?

— Защото само след година гърбът му вече не издържал. Той добивал въглищата сам, товарел ги на волски коли и снабдявал с тях увеличаващото се всеки месец население на Чандлър. Затова след година продал мината си на безценица на неколцина селски здравеняци. Отправил се отново на Изток, купил там петдесет и една каруци, натоварени с най-различни стоки, оженил се за майка ми и след един месец потеглил с нея и с още двадесет и пет току-що венчани двойки, които се съгласили да ги придружат, към славния град Чандлър в Колорадо. Майка ми ми е разказвала, че кокошки мътели в камините на зданието, което някои с гордост наричали хотел „Чандлър“.