Джуд Деверо - Сърце от лед

— Така, както навсякъде се добиват въглища, предполагам. Откъде да знам? — Той я погледна внимателно и като се убеди, че жена му няма да умре от липса на въздух, отново обърна погледа си напред.

— Често ли идваш тук?

— Толкова често, колкото позволява работата ми — отговори той. — Погледни скалите отсреща. Виждала ли си някога нещо подобно? — Той посочи надолу в клисурата и тя успя да различи в омарата един скалист хребет. — По какъв начин са попаднали там? Може би някакъв великан се е опитал да ги вдигне от земята, но след като ги е домъкнал чак дотук, е загубил желание да се занимава е тях и ги е пуснал мързеливо на първото попаднало му място.

Хюстън изяде един брецел. Кен беше взел цяла купчина от тези бели хлебчета за из път. На закуска беше опитал от тях и ги беше обявил за най-вкусните пекарски изделия на този свят. Хюстън веднага реши за в бъдеще винаги да има известен запас от тях в къщи.

— Смятам, че един геолог би дал по-добро обяснение. Не ти ли се ще да посещаваш училище, където да научиш как са се образували скалите и други полезни неща?

Съвсем бавно Кен се обърна отново към нея.

— Ако имаш някакви претенции към мен, кажи си го направо. Моето училищно образование се оказа дотолкова добро, че ми помогна да спечеля няколко милиона. Но не е достатъчно добро за теб, така ли?

Хюстън разглеждаше брецела в ръката си.

— Мислех по-скоро за хората, които не са имали щастие като теб.

— Аз дарявам достатъчно пари за благотворителни цели. Никога не изоставам от другите в това отношение — отговори той и вирна брадичка.

— Сметнах само, че точно сега е моментът да ти предложа да вземеш братовчед си Ян в къщи.

— Братовчед ми Ян? Оня сърдит хлапак, комуто се притече на помощ при сбиването в градината? Него ли имаш предвид?

— Може и така да бъде описан, но аз по-скоро смятам, че изглежда много енергичен… също като теб.

Кен не обърна внимание на последната й забележка.

— Защо, за Бога, искаш да се натовариш с подобен проблем?

— Той е много интелигентен, но е трябвало да изостави училището, за да помага на семейството си. Още е момче, а от години се мъчи в мината. Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, но аз вече говорих с него, без предварително да съм ти поискала разрешение. Нашата къща е достатъчно голяма; освен това той ти е пръв братовчед.

Кен стана и отново закрепи раницата на гърба си. Едва когато продължиха пътя си — слава Богу през малко по-равен терен, — извика през рамо.

— От мен да мине. Нека живее при нас Имай обаче грижата да не се мярка пред очите ми. Не обичам деца.

Хюстън с мъка успяваше да върни в крак с него.

— Дори и собствения си син?

— Аз изобщо не го познавам. Как бих могъл да го обичам?

Тя с мъка се прехвърли през едно повалено дърво. Панталоните на Кен й бяха прекалено големи и въпреки че беше навила крачолите, те непрекъснато се заканваха някъде.

— Мислех си, че може би си любопитен дали наистина прилича на теб.

Гласът му дойде зад една група трепетлики, чиято бяла кора блестеше на слънцето.

— В момента съм любопитен единствено дали старата Хети Грийн най-после ще ми продаде няколко от нейните железопътни акции.

Задъхвайки се, Хюстън се опита ла настигне мъжа си, но ръкавите на ризата й се закачиха за елин клон. Докато освобождавате внимателно плата, за да не се скъса, тя извика по посока гласа му:

— Исках още нещо да те питам: успя ли да получиш онази огромна казарма за даване под наем, която принадлежи на мистър Вандербилт и която толкова искаше?

Кен се върна и освободи няколко от нейните къдрици от бодливия храст.

— О, това ли! Разбира се. Въпреки че съвсем не беше лесно. С парите, които похарчих за телеграми, можех да купя цялата фирма.

— Какво? Нима „Уестърн Юниън“ още не ти принадлежи? — попита тя и го изгледа с разширени от изненада очи.

Кен, изглежда, не забеляза, че жена му просто го иронизира.

— Само отчасти — отговори сериозно той. — Един ден всички телефонни линии на страната ще бъдат свързани помежду си. Тогава ще дойде времето да се включа и аз. Засега е безполезно Мога да говоря но телефона само с жители на Чандлър. А кой има желание да разговаря с почтените граждани на Чандлър?

Тя го погледна в очите и тихо каза:

— Би могъл да се обадиш на сина си и да му кажеш добър ден.

С дълбока въздишка Кен се извърна напред и продължи пътя си.

— Идън имаше право — мърмореше той. — Трябваше да се оженя за селско момиче. То никога нямаше да ми се бърка в работите.