Джуд Деверо - Лея

— Нали не вярваш на това?

Уес поклати глава:

— Не искам да се женя за нея, но съм длъжен да го направя. Тя носи детето ми.

— А какво ще стане с Кимбърли? — меко попита Никол.

— Тя… — Уес за миг извърна глава — всичко пропадна, когато си признах в църквата.

— Уесли — каза Никол, като хвана ръката му — не познавам момичето, но мисля, че притежава всички качества, които биха я направили добра съпруга.

Уесли изсумтя.

— Тя е плодовита. Да приключим с това.

— За бога, помисли поне още няколко дена — избухна Травис. — Може би ще се вразумиш. Бихме могли да намерим съпруг за момичето. Синът на обущаря си търси съпруга. Той би могъл…

— Травис, можеш да вземеш обущаря и…

— Уесли — прекъсна го Рийган — ще мразиш ли Лея, когато стане твоя жена?

— Ще осигуря за нея и детето всичко най-добро. А сега ще влезем ли вътре при моята — той се усмихна грозно и произнесе с неприязън — невеста.

Лея стана госпожа Уесли Станфорд тази съдбовна събота още преди залез слънце. С някаква вътрешна сила тя се държеше изправена и отговаряше ясно на нервните въпроси на пастора. Не разбираше точно как се случи всичко това. То толкова приличаше на една от мечтите й — да се венчае за мъжа, когото винаги е обичала, че в този момент не чувстваше болката.

Присъстващите бяха тържествени и сериозни и никой от тях не изрече нито дума, когато церемонията свърши. На Лея й помогнаха на постави своя знак до подписа на Уесли в църковния регистър, след това Клей я пое в здравите си ръце и я отнесе в закрития фургон, който чакаше пред църквата. Тя беше прекалено изтощена, за да забележи къде се намира и че новият й съпруг и брат му отказват да я погледнат.

Беше положена в лодка, която пое по течението на реката, а после преместена в друг фургон. Накрая бе поставена нежно в меко и чисто легло.

— Моята стая — изсъска Уесли на Рийган и Клей, докато я полагаха в леглото му. — Аз трябва да замина.

— Да заминеш! С нова съпруга!

Погледът му я спря.

— Ако мислиш, че мога да я гледам всеки ден и да остана разумен и спокоен, значи не ме познаваш много добре. Трябва да замина за известно време и да свикна с мисълта.

Той извади една пътна чанта от дъното на гардероба и натъпка дрехите си в нея.

— Къде отиваш? — прошепна Рийган. — Няма да изоставиш нея и бебето.

— Не, аз знам дълга си. Ще се грижа за двамата, но ми е нужно известно време, за да се примиря с това.

Той с презрение погледна спящата на леглото му Лея.

— Заминавам за фермата си в Кентъки и ще се върна идната пролет. Тогава детето ще бъде достатъчно голямо, за да може да пътува.

Травис не изглеждаше възхитен от тази идея:

— Защо ни ги оставяш? Беше достатъчно благороден, за да направиш от нея честна жена. Жена! Дори не мога да я приема за човешко същество. Вземи я със себе си, за да не ми напомня за твоята глупост.

— Разходите за двамата вземи от моя дял — извика Уесли.

— Да не се разделяме така — помоли Рийган, но Уесли беше вече тръгнал. — Настигни го — каза тя на Травис. — Никол и аз ще се погрижим за момичето. Не се разделяй така с брат си.

Травис се поколеба, докосна бузата на малката си жена и слезе по стълбите. От прозореца на спалнята Рийган видя как братята се прегръщат. След това Уесли тръгна към пристанището и кораба, който щеше да го отведе на запад.

Два дена след като Уесли напусна имението, Лея роди мъртво дете. Тя плака над малкия ковчег. После я отведоха обратно в леглото, където спа в продължение на дни. Събуждаше се само за кратко време, колкото да бъде нахранена.

Когато окончателно се събуди и имаше достатъчно сили да стане, беше сигурна, че се намира в рая. Лежеше в средата на едно легло със светъл балдахин, а стените бяха боядисани в бяло. По тях висяха картини с изображения на кораби с развети платна и ловни сцени. Имаше столове, маси и скринове, каквито не беше виждала никога преди това.

Полюбува се на обстановката и провеси крака от леглото. Беше с боне и брилянтнобяла нощница. Когато престана да й се вие свят, тя с удивление докосна дрехата.

— Какво мислите, че правите — попита една жена от вратата. — Госпожо Рийган — извика през рамо.

Когато Рийган дойде, Лея се бореше с жената, искайки да се изправи.

— Това е всичко, Сали.

— Вие не знаете какви са тези като нея — каза камериерката и бутна Лея по раменете.

Рийган се ядоса:

— Сали — заповяда тя — излез от стаята и по-късно ще поговорим.

Когато останаха сами, Рийган се обърна към Лея, която отново се опита да седне.