Джуд Деверо - Лея

Той започна да я придърпва към себе си. Ръката на Уесли се стовари на рамото му:

— Това е моята съпруга, Старк. Ако искаш да запазиш красивото си лице, остави я!

Лея застана между двамата, за да предотврати нов сблъсък.

— Джъстин, законно той е мой съпруг и има правото да променя решенията си колкото често иска. Днес той ме желае, а утре може би отново ще бъда свободна.

— Лея! — предупреди Уес.

— Съжалявам, Джъстин. Бих искала да бях достатъчно смела, за да ти го кажа преди това да се случи. Но се страхувах… — Тя погледна към земята, неспособна да продължи.

— Разбирам, Лея — каза Джъстин. — Аз обвинявам него. Ти не заслужаваш такава жена, Станфорд.

С чувство за собственост Уесли постави ръка на рамото на Лея:

— Заслужавам или не, тя е моя и аз ще я задържа.

Лея тежко пристъпваше зад Уесли. Единственият шум, който се чуваше, идваше от самата гора. Тя се оглеждаше, непрекъснато се опитваше да види какво има зад дърветата и храстите. Един звук в далечината я накара да подскочи. Уесли вървеше пред нея без да обръща внимание на уплашените й викове.

Сутринта той откликваше на всеки неин писък, усмихваше се самодоволно и продължаваше. Лея се зарече да не издава страха си, но не можеше да се сдържа. Никога досега не се беше отдалечавала толкова много от хората. Тя бе израснала заобиколена от братя и сестри и за пръв път ги напусна, когато отиде да живее в плантацията на Уесли. А там около нея имаше много повече хора. По пътя за Кентъки винаги имаха многолюдна компания.

Сега за пръв път в живота си тя беше сама. Уесли изобщо не зачиташе присъствието й. Много рано тази сутрин бяха приготвили багажа.

— Кои коне ще вземете? — попита Хамънд.

— Там, където отиваме, кон не може да достигне.

Уесли преметна една торба на раменете си.

Без да се обади и без дори да го погледне, тя взе една по-малка торба. Заричаше се да не показва страха си.

Кимбърли стоеше до Джон. Беше необичайно човек да я види станала толкова рано сутрин. Обикновено оставаше в леглото, докато се приготви закуската. Лея не беше сигурна дали Ким иска да бъде близо до Джон, или той настоява тя да е близо до него. Но тя беше прекалено заета със своите собствени проблеми, за да мисли за Кимбърли.

— Готова ли сте, госпожо Станфорд? — попита Уесли. Без да го погледне, Лея го последва.

Вече няколко часа вървяха. Лея беше изморена. Отдавна бяха оставили зад гърба си гласовете и вида на хората. Сякаш на земята съществуваха само тя и мъжът в кожени дрехи пред нея.

— Можеш ли да се изкачиш ей там? — Уес спря и посочи нагоре.

Лея погледна стръмната скала, която водеше към отвора на една пещера. Кимна рязко с глава, без да го поглежда.

— Дай ми багажа си.

— Мога да го нося — каза тя и потегли. Уесли хвана торбата и я издърпа от рамото й.

— Казах ти да ми дадеш багажа си и точно това имах предвид. Ако още един път ми се опънеш, ще те метна на гръб и ще те нося.

Все още без да го поглежда тя измъкна торбата и му я подаде. Изкачването не беше леко, особено като се има предвид дългата й пола. Но винаги, когато усетеше трудност, Уесли беше там, готов да освободи полите й, подпираше я за кръста с ръка и даже веднъж я побутна по задника.

Когато достигнаха върха, тя не му благодари. Застана на гладкия ръб на стената и занаднича в тъмния отвор на пещерата.

— Мислиш ли, че вътре има мечка?

— Може би — отговори той безучастно. Остави чувалите на земята. — Ще отида да проверя.

— Бъди… бъди внимателен — прошепна тя.

— Безпокоиш се за мен, нали? Тя срещна погледа му:

— Не искам да остана сама тук.

— Мисля, че заслужавам това — почти изсумтя той, като извади един тежък нож от калъфа, който висеше на кръста му и свещ от торбата си.

— Не трябва ли да си вземеш пушката? — попита тя ужасено.

— В тази схватка пушките са безполезни. Няма ли да ме целунеш за сбогом?

— Трябва да те възнаградя за това, че си ме довел пред мечешката бърлога вдън горите на края на света? Вътре може би има цяло семейство мечки и двамата ще умрем.

Очите му заблестяха игриво.

— Ако можех да умра, възнаграден с една целувка…

— Изчезвай — извика тя.

Лицето на Уесли стана сериозно и той изчезна в пещерата.

— По-голяма е отколкото мислех — чу се приглушено гласът му отвътре. — Има индиански рисунки по стените и останки от лагерни огньове.

Тя го чуваше как се движи. Когато отново се обади, гласът му беше още по-приглушен.