Джуд Деверо - Лея

— Добре ли си, Ким? — попита тя загрижено.

— Уесли се държи изключително грубо. Веднъж вземе ли решение, нищо не е в състояние да го разубеди.

Лея не можеше да повярва, че от нея се иска да утешава жената, която ще се ожени за съпруга й.

— Мисля, че ще се радваш да чуеш това. Той е решил да се ожени за теб и нищо не може да го разколебае, дори брака му с някой друг.

Ким я погледна строго.

— Той понякога променя решенията си. Доста време му е нужно за това, но веднъж направи ли го, това е завинаги.

— Какво, за бога, говориш? О-о-о! — Лея се подхлъзна и почти падна.

Фургоните бяха спрели насред стръмен тесен път, който се виеше към върха. Под тях течеше буен поток. Наоколо не се виждаха никакви дървета.

— Внимавай — каза Ким, — за малко да паднеш.

Лея се усмихна:

— Не е достатъчно стръмно, за да бъде опасно. Освен ако фургона не падне върху ми.

Ким не отговори.

— Лея — бавно каза тя — нуждая се от розовата си шапка. Тя е в онзи малък черен куфар отзад във фургона. Бих я взела, но ти си много по-сръчна от мен. Моля те, донеси я.

Лея се поколеба, но Ким настояваше.

— Скоро ще се отървеш от мен и повече няма да има нужда да ми помагаш.

Лея се съгласи с въздишка. Напоследък Ким изглеждаше толкова разстроена, че не можеше да й откаже. Освен това всичко, което би могло да отложи пристигането им в Кентъки, бе добре дошло за нея. Тя се покатери в задната част на фургона и започна да търси куфара на Ким.

Когато се върна при мъжете отпред, Кимбърли беше намръщена. Потънали в разговор, те дори не я забелязаха. Тя застана пред конете, далеч от стръмния наклон. С един поглед се убеди, че всички са твърде заети. Бавно свали бонето си, измъкна четириинчовата карфица от него и преднамерено и хладнокръвно я заби в задницата на коня.

— Хей — извика Джон Хамънд.

Ким обърна уплашен поглед към мъжа. Знаеше, че той е видял какво е сторила.

Никой не реагира на вика му, защото конят се дръпна назад, подплаши другите коне и фургонът бавно започна да се търкаля надолу по склона.

— По дяволите — изруга Уес, като гледаше това. Вцепени се и завика: — Лея, къде е Лея?

Очите на Ким бяха приковани в тези на Джон Хамънд. Тя не можеше да проговори.

Без да изчака отговор, Уесли се затича след фургона. Джъстин го следваше по петите. Оливър и Джон бързо се втурнаха след тях. Ким стоеше на мястото си, без да помръдва.

Фургонът спря. По пътя му беше останала диря от разпиления багаж. Конете цвилеха от болка. От Лея нямаше следа. Уесли хвърляше куфари и чували с храна на всички страни. Оливър освободи конете.

— Къде е тя? — питаше Уесли.

Джъстин внимателно гледаше надолу за тялото й. Изведнъж се чу глас иззад Уесли:

— Ким е ей там горе.

Уесли се обърна и видя Лея, застанала спокойно зад него.

— Какво се случи? Лошо ли са наранени конете? Какво може да се спаси от товара? — попита Лея и веднага се завтече да помага на Оливър при конете.

— По дяволите — просъска Уесли, притисна я в обятията си и я целуна толкова силно, че тя изпита болка.

— Уесли — ахна тя, като се дърпаше — хората ни гледат.

Тя погледна Джъстин, който се мръщеше гневно и Джон, който ги наблюдаваше с огромен интерес.

Уес я постави на земята и за пръв път от седмици наред лицето му беше щастливо.

— Господа, позволете ми да ви представя съпругата си Лея Станфорд.

Единствено Джон видя как Ким припадна и бързо се изкачи при нея.

Коленете на Лея се огънаха и Уес я прихвана преди да се свлече на земята.

— Нищо ли няма да кажеш, скъпа? — попита той.

В продължение на часове събираха разпиления багаж. Един от конете беше наранен до такава степен, че нямаше да може вече да тегли фургона. Другите три бяха зле издраскани и ожулени. С течение на времето щяха да се оправят. Багажа не беше много повреден, с изключение на някои от чувалите със семена, които се бяха развързали и голяма част от съдържанието им се беше разпиляло.

Изкачиха се обратно на върха на хълма. Кимбърли високо плачеше, а Джон Хамънд полагаше усилия да я успокои. Джъстин беше разгневен. Яростно хвърляше багажа обратно във фургоните, без да поглежда Лея и Уес. Оливър продължаваше да гледа ту единия, ту другия, докато Лея с треперещи ръце се опитваше да помогне.

Уесли се държеше, сякаш не се е случило нищо необичайно. Усмихваше се, дори отвреме-навреме тананикаше и високо нареждаше на всички какво да правят.

— Лея, скъпа, подай ми онази малка кутия за шапки.