Джуд Деверо - Спомен

Всички погледи се спряха на Талис. Самото олицетворение на мъжката мечта за син: здрав, силен, висок, широкоплещест, тъмните му очи излъчваха интелигентност. Само не приличаше да е син на Джон Хадли. Джон бе висок, як, но тялото му не бе мускулесто. На младини косата му бе червеникава, а кожата — бяла; слънцето го изгаряше, но не получаваше загар. Нямаше съмнение, че синовете от двете страни на съпругата му са негови — те просто представляваха умалени копия на Джон. А този младеж, застанал в средата на помещението, приличаше по-скоро на мечка, изправена до светла сърна.

Разбира се, никой не посмя да го изрече на глас.

Алида положи огромни усилия да запази спокойствие. Виждаше, че настъпва краят на живота й, краят на живота на нейните деца, но се опита да потисне вълнението. Ала чувствата, които я раздираха, бяха прекалено силни.

Понечи да стане и да протегне ръка на това момче — претендента за всичко, което принадлежеше на нейните деца, но не успя. Щом се изправи, кръвта нахлу в главата й и тя припадна.

Не разбра, че Талис с безотказен рефлекс прескочи масата и я задържа в силните си ръце, преди да се свлече на пода.

Всички мълчаливо наблюдаваха как държи лейди Алида, докато ръцете й висят безпомощно.

— Сър? — обърна се Талис към Джон, в очакване на разпореждане къде да отнесе жената.

Дори да бе останала частица от Джон, която още да не принадлежеше на Талис, тази случка го спечели завинаги.

— Ела, сине — каза той. — Ще те покажа къде да я положиш.

Пълно безредие. Това настъпи в залата след припадъка на Алида при новината, че синът й се завръща от гроба. Всички приказваха едновременно, всеки се мъчеше да схване какво е станало и какво предстои да стане. Ако някой знаеше, или претендираше, че знае какви са били събитията преди шестнадесет години, бе изслушван като самия извор на знания.

Докато Талис я носеше нагоре по стълбите, Алида се съвзе, колкото да успее да нареди на най-голямата си неомъжена дъщеря:

— Намирай й работа.

И, поглеждайки отново смуглия млад мъж, в чийто ръце лежеше, отново загуби свяст.

Едит — най-голямата — потъна в размисъл: кого ли има предвид майка й? Може ли в семейство Хадли да се появи нещо по-безинтересно от още една неомъжена девойка?

Най-после Едит проумя кого е имала предвид майка й. Нужно й беше доста време, за да открие момичето. Стоеше толкова близо до момчето, което обявиха за техен нов брат, че първоначално не я забеляза.

Дороти, най-малката, застанала зад Едит, наблюдаваше как Талис се надвесва над леглото на майка им, и дълбоко въздъхна.

— Защо трябва да ни е брат! — почти се разплака тя от негодувание.

— Млъкни. И без това е прекалено млад за теб — сряза я практичната Едит.

При тези думи Дороти се изсмя коварно и само потвърди онова, което мислеха останалите момичета: беше готова да вземе всеки мъж — независимо млад или стар.

Едит не си позволи да се замисли какво става или да оглежда новия си брат. Тя приемаше всичките си отговорности много сериозно.

— Ела с мен — нареди на Кали и когато момичето възрази, я хвана за ръката и почти я издърпа от стаята.

Докато я извеждаше насила, Кали хвърли поглед към хората, наобиколили Талис. Той моментално вдигна глава и се намръщи, защото я искаше до себе си. Но преди да успее да каже каквото и да било, Алида простена, сякаш умираше.

— Моят син — обади се Алида. — Моят син. Това е истинско чудо. — С изненадваща сила за толкова отпаднал човек тя придърпа главата на Талис към своята. — Дай да те огледам.

Докато Талис успее да се освободи, Кали изчезна.

Кали не беше на себе си. От два дни не бе виждала Талис. Два дни преминаха в най-незначителните, най-отегчителните, най-безсмислените глупости, които дори не подозираше, че съществуват. Запълваха времето й с уроци по лютня, с пробване на дрехи и разходки под час в парка, където се говореше надълго и нашироко какво е станало в двора на кралица Елизабет. Водеха се безкрайни разговори кой ще се омъжва и кой — не. Най-голямата от неомъжените дъщери правеше декларации, че не би приела такъв или онакъв мъж даже да й го поднесат на тепсия.

Най-малката (която Кали доста хареса) възрази, че Едит би приела мъж с едно око, една ръка и без крака.

— А ти? — полюбопитства Кали.

— Мм — замисли се Дороти, — бих искала да има поне един крак.

Кали се разсмя, а Едит се спря да ги смъмри, че се държат несериозно.

Веднъж Кали дочу дрънченето на мечове и незабавно се насочи натам, но Едит с изненадваща бързина й попречи.