Джуд Деверо - Спомен

Когато не тренираше, учителите му не можеха да се нахвалят какви знания показва по изкуствата и науките. Твърдяха, че само Джеймс е бил по-добър ученик. Джон почти не обърна внимание на последното; какво значение имат успехите на недъгавия му син?

Но Талис е различен. Той е достоен за обич.

Така че какво става с него, чудеше се Джон. Сякаш нещо го изпиваше. Предположи, че може да е уморен, но Хю прие обяснението:

— Как може на шестнадесет години някой да е уморен? Какво правеше ти на неговата възраст? По цял ден тренираше и по цяла нощ ходеше по жени. Знам, че на неговите години въобще не спях.

— Тогава какво му е?

Хю нямаше представа. Когато Талис с лекота го метна на земята и нахално постави крак върху гърдите му, им беше подсказано, но те не се досетиха. В онзи момент на Талис определено не му липсваше енергия. Те, разбира се, забелязаха, че Талис иска да направи впечатление на момичетата, но кое момче не иска? Затова не обърнаха внимание.

Вече седмица Талис бе при тях. През цялото време Джон се грижеше всяка секунда момчето да е заето. Не оставиха Талис нито за миг сам. Джон не знаеше от какво се страхува, но имаше чувството, че Талис ще изчезне, ако не го надзирава неотклонно.

След вечеря Джон тръгна с момчетата към спалнята им, а Хю ги следваше.

Именно на стълбите Джон прозря какво мъчи Талис. Срещу тях се зададе ятото на дъщерите му — не си даваше труда да ги различава; за него всички бяха еднакви.

Изведнъж Талис се вцепени като омагьосан; очите му бяха широко отворени, сякаш виждаше нещо неземно. Срещу него, облягайки се на стената, се спря едно от момичетата; лицето й бе огледално отражение на Талис.

Отначало двамата — момичето и Талис — не се докоснаха, но Джон не бе виждал хората да се гледа така, както те се гледаха. Не, не беше нещо, което може да се види; беше нещо, което може да се усети. Двамата не откъсваха очи един от друг и сякаш изпълниха въздуха с някакво напрежение — така става в летен ден, преди да се разрази гръмотевична буря.

Никой от околните не можеше да помръдне или да проговори, сякаш усещаха вибрациите на двамата. Въздухът около тях трептеше.

Кали и Талис така тръпнеха, че не можеха да разменят и думичка. Бяха минали дни, откакто не се бяха виждали. Никога досега не бяха разделяни дори за ден; и двамата не знаеха какво точно означава раздяла. Преди време, когато Талис ходи до пазара без Кали, само дето не умряха, докато не се съберат.

Да се каже, че сега си „липсват“, е все едно да не се каже нищо. Бяха като растения, лишени от вода или от слънце дни наред. Бяха като разсъхнати бъчви за дъждовна вода: цялото им съдържание се бе изпразнило.

Много, много бавно Талис повдигна ръка към Кали; пръстите му бяха готови да посрещнат нейните. В следващия миг — замръзнали по местата си, другите продължаваха да ги наблюдават — ръцете на Кали и Талис се срещнаха.

Всички до един усетиха докосването. Силата от тяхното свързване отново се разля по изпълнените им с копнеж здрави млади тела и се разпростря върху околните. Сякаш и камъни, и въздух потрепнаха от допира на тези две същества.

Нито Кали, нито Талис възприемаха присъствието на другите, не осъзнаваха и какво впечатление правят. От дни и двамата полагаха усилия да са добри, да са смели и силни, да се държат — както се бяха договорили — като „възрастни“. Особено Талис се бе старал да не мисли постоянно за Кали. Нали е мъж! Няма нужда от досадно момиче, което да го следва навсякъде, както правеше във фермата. Знаеше, че тук ще му се присмиват, ако тя е все по петите му, както беше досега. Тези хора не бяха Уил и Мег, чийто живот се върти около децата. Тук смятат, че децата трябва да се подчиняват на начина на живот на възрастните.

Никой не би могъл да определи колко дълго Талис и Кали стояха мълчаливи, с протегнати ръце и оплетени пръсти, за да си дадат взаимно сила. Ако нямаше други, запътили се към стаите си, можеха да останат там цяла нощ.

Първи се съвзе Джон.

— Ей, момче, дай да минем — наруши той тишината и леко побутна Талис.

Това ги върна към действителността.

Внезапно всички се съвзеха и сякаш се отърсиха, за да отпъдят току-що преживяното.

— Хайде, Каласандра — обади се и Едит. Тя побутна Кали и сестрите си да продължат надолу по стълбището. Бе готова да направи какво ли не, за да избегне гнева на баща си.

Кали я послуша. Не се обърна да погледне Талис — той вече бе поел нагоре. Сърцето й биеше забързано, краката й се подкосяваха от желание да го докосне, да поговори с него, да го погледа, но си наложи да продължи да слиза.