Джуд Деверо - Спомен

— Да не би да е негова любовница? — попита друг.

— Ако е така, той наистина е син на Джон — изсмя се някой.

Постепенно Джон идваше на себе си. Преживяването на смърт и живот за толкова кратко време започна да му се отразява. Пред света бе обявил, че съпругата му е родила син, но знаеше, че не е така. Това бледо момиче, застанало така близо до неговия син със сигурност беше дъщеря му.

— Ела при мен, дете — Джон протегна ръка към нея. Кали се поколеба, погледна към Талис и когато той й кимна окуражително, пристъпи напред.

Да, помисли си Джон, прилича на съпругата му на младини. Макар тази да не е красавица, както се вижда. Беше прекалено безцветна, за да бъде хубава. Застанала до снажното красиво момче, което така я бранеше, тя бе незабележима.

— Да — прошепна той по-скоро на себе си, отколкото на другите, — ти си моя дъщеря.

Никой не бе подготвен за невъздържаната реакция на Кали към това повече от щедро признание.

— Не! — писна момичето. — Не съм твоя дъщеря! Не съм. Чуваш ли ме? Не съм!

Макар да бе плаха на вид, всеки, който познаваше Кали, знаеше за нейните изблици, когато ставаше въпрос за Талис.

— Цялото семейство са луди — подметна един от рицарите.

Първо момчето бе отказало да получи закрилата на богатия Джон, а сега това просто момиче крещеше, че не е негова дъщеря.

Писъците на Кали изтръгнаха Мег от уплахата й. Тя знаеше, че проблемът на Кали не е дали е или не е дъщеря на Хадли, а дали е сестра на Талис. Брат и сестра не можеха да се оженят.

— Милорд — обади се Мег високо, като пристъпи напред. — Не помните ли, че това дете е дъщеря на другия благородник?

Последва тишина, докато един от присъстващите — свидетел на фаталната нощ, се сети.

— Тя е дъщеря на Гилбърт Рашър, милорд. Макар да не е за вярване, че толкова деликатно дете може да е негово. По му приляга да е баща на синове, като това ваше момче — отбеляза той и кимна към Талис.

Мъжът не схвана защо Джон го изгледа с такава омраза. Единствен той си позволи да коментира външния вид на момичето. Дори изпита съжаление как ще живее с Рашър и онези негови синове като животни. Те бяха дива, груба и мръсна сган и момичето нямаше да оцелее дълго.

Джон потвърди:

— Да, тя е дъщеря на Рашър.

Какво го интересуваше. Разполагаше с достатъчно дъщери да отвори девически манастир; не му трябваха повече.

— Вземи момичето — обърна се той към Талис. — Вземи, ако щеш, цялото проклето село.

Всъщност единствената му грижа бе момчето да го последва като негов син.

През цялото време Талис стоя мълчалив. Нищо по лицето му не издаваше колко му се иска да тръгне с тези рицари, да облече дрехи като техните, да язди вран кон. Но семейството му знаеше.

На външен вид Талис бе мъж. Висок като възрастен, с осанка на възрастен, но всъщност още бе невинно момче. Сега Джон му разрешаваше онова, което иска. Талис осъзна, че ще запази достойнството си и същевременно ще получи кон. Обърна се към човека, който имаше най-голямо значение за него: Кали. С познат, добре отмерен жест той я хвана през кръста — тя сложи ръце на гърдите му, събра глезените си — и той я хвърли високо във въздуха, а тя се преметна няколко пъти. Бяха го видели от пътуващи акробати и после тренираха месеци. Нито веднъж Талис не я изпусна.

За близките им бе добре позната гледка как Талис подмята Кали. Но не и за петнадесетината мъже в двора. Със зяпнали уста рицарите наблюдаваха как момичето се върти във въздуха, а косите му се развяват. Няколко души дори си помислиха, че Талис няма да успее да го хване.

Той го стори с лекота и, забравяйки за всички наоколо, сграбчи Кали за ръката. Двамата хукнаха към къщата.

При първата среща с имението Хадли Кали и Талис онемяха. От два дни яздеха — Кали на седлото пред Талис — и си проправяха път към онова, което щеше да бъде техен дом. Времето мина в опити да се подготвят за предстоящия си живот. Кали плака много, защото се разделяше с Мег и Уил — те отказаха поканата на Джон.

— Нашето място е тук — упорстваше Уил. — Ако ви потрябваме, ще бъдем тук.

Мег бе прекалено разстроена, за да каже каквото и да било.

Талис положи доста усилия да не проличи колко му е трудно да напусне фермата. Част от него мечтаеше за предстоящото ново приключение, но друга бе обхваната от униние: разделяше се с Уил — спокойния мъдър Уил, който го научи на толкова много неща.

Не изпитваха никакво съжаление обаче за Найджъл. Лорд Джон му брои няколко златни монети и той си замина.