Джуд Деверо - Спомен

— Тихо! — провикна се един от благородниците — очевидно се ползваше с уважение сред останалите — и всички погледнаха към проснатия на земята.

Талис имаше по-ясна представа от останалите какво ще се случи, затова, с Кали напред, си проби път сред надвесилите се мъже и видя как миглите на човека трепнаха.

Само след секунди мъжът седна и силно се закашля. Талис тихичко изведе Кали от кръга, където сега помагаха на доскоро мъртвия мъж да се съвземе.

— Как успя? — бе всичко, което Найджъл можа да попита, а в очите му отново се появи пламъчето — знак че смята Талис и Кали за необикновени.

— Магия — обясни Талис, наслаждавайки се на недоумението, изписано но лицето на Найджъл.

— Магия, как ли не! — обади се Кали. — Веднъж се изтърси от едно дърво и падна право върху Тилди — обясни тя; Тилди бе една от дойните крави. — Удари я толкова силно, че храната, която преживяше, се разхвърча по полето. Просто постъпихме по същия начин.

Найджъл бе впечатлен, че Талис успя да приложи знанията си, но не го похвали. Талис и без това бе достатъчно надут. Не се нуждаеше от повече адмирации.

Кали забеляза, че Мег и Уил продължават да стоят встрани, все още прегърнати, а лицата им бяха необичайно бледи. Разбираше защо са толкова уплашени. Бе чувала за гнева на някои от господарите и как си го изкарват на горките селяни. Какво щеше да стане, ако този богат благородник бе умрял на тяхна земя? Щяха ли роднините му да ги обвинят за смъртта му?

Но защо Мег и Уил продължаваха да се тревожат, след като е ясно, че мъжът няма да умре? Талис му бе спасил живота. Може дори да го възнаградят.

Докато наблюдаваше Мег и Уил, Талис разпитваше Найджъл за мъжете, изпълнили малкия двор.

— Спряха тук да купят ябълково вино — обясни Найджъл. — Тази година ябълките на благородника не дали много плод. Чул за хубавото вино на Уил и дошъл да си купи. Пожела да опита ябълките. Всичко беше съвсем обикновено. Уил му подаде плод, той отхапа, в този момент Мег излезе от къщата и мъжът я зяпна, сякаш видя призрак. — Найджъл се намръщи. — Мъжът беше още на коня си. При появата на Мег си пое дълбоко въздух; конят се изправи на задните крака и в следващия миг ездачът вече се задушаваше. Положиха много усилия да му помогнат, но парчето бе заседнало дълбоко в гърлото. Докато го свалят от коня, той вече беше… мъртъв.

Изрече последното и мнително изгледа Талис, сякаш е магьосник, върнал живота на труп.

— Не е бил мъртъв, както видя — заяви Талис, без да се впечатлява от подозрителния поглед на Найджъл.

Вляво от тях още се чуваше кашлянето и бухането на мъжа. Бе заобиколен от рицарите и не го виждаха, но ясно го чуваха.

— Кой е той? — полюбопитства Кали, все още гладейки към Мег и Уил. Мълчаливи сълзи се стичаха по лицето на Мег, а Уил се стараеше да я успокои, но си личеше, че и той е разтревожен. Кали искаше да отиде при тях, но усещаше, че те няма да й кажат нищо. Отдавна знаеше, че Мег и Уил имат тайни, които не споделят с никого. Едно от изискванията да си разказвач е да можеш да наблюдаваш хората и да търсиш отговори на въпросите. Кали вече бе открила, че всички хора си имат тайни.

— Не съм го чувал. Името му е лорд Джон Хадли, трети син на граф. Мисля, че титлата му е наследствена, а не придобита. Оженил се сполучливо — информира ги Найджъл, като им даде да разберат, че лорд Хадли не е от най-висшите кръгове на аристокрацията. — Неговите рицари казаха, че никога не е идвал по тези места. — Той странно изгледа Кали. — Разправят, че някакъв сън го подтикнал да тръгне насам.

Преди Кали да успее да проговори, мъжете до тях отстъпиха и направиха път на лорд Джон, придържан от двамина.

— Негово благородие иска да те види — обяви мъж, наметнат с красива дълга кадифена пелерина, а косата му беше до раменете. Отчасти поведението му говореше, че не желае да има нищо общо с тези селски деца, но, от друга, — като че ли намекваше за благодарност. В очите му все още се забелязваше тъга за онзи, когото почти бе загубил, тъй като Хю Келън бе истински привързан към господаря си.

Джон Хадли не изпитваше подобно раздвоение. За себе си знаеше, че е бил мъртъв. Бе видял собственото си мъртво тяло, кървавите белези от нокти, където се бе драл, за да отскубне парчето, запушило гърлото му. Бе видял как неговите хора се навеждат над тялото му. И докато духът му се отнасяше, Джон изпита единствено облекчение, че напуска този свят, който никога не го бе радвал. Никога не получи онова, което желаеше най-много в живота, и времето, прекарано на земята бе изпълнено с чувството, че нещо му липсва.