Джуд Деверо - Спомен

Но онова, което бе забавно за Мег и Уил, се оказа влудяващо за Кали. Тя не разбираше какво изпитва, какво я разкъсва ден и нощ. Нощем Талис я викаше шепнешком да дойде при него, защото му било студено. Кали не се подчиняваше, защото знаеше, че той я вика именно защото му е студено.

Сега, скрита в клоните на дървото, тя свирепо гледаше Талис. Играеше си с проклетия стар меч, откакто го помнеше. В селото постоянно приказваше с другите момчета за всеки ездач, минал оттам. Питаше как е бил облечен, какво е казал, дали е бил засмян или намръщен. Имаше богати познания за нравите на рицарите и постоянно обясняваше как един рицар казва това или онова. Така тормозеше Найджъл да му разказва непрекъснато за рицари, че на човека му идеше да вие от досада.

— Какво става с теб? — попита Талис изведнъж, като замахна във въздуха близо до главата й.

— Не знам — отвърна тя кисело. — Нещо отвътре ме кара да се чувствам особено. Сърдита. Тъжна. Щастлива. Просто не знам.

Продължаваше да стои облегната на дървото и избягваше да го погледне.

Талис не се впечатли особено от думите й, но се дразнеше, когато не искаше да играят. Понеже беше едър на ръст, в селото трябваше да се прави пред останалите момчета на мъж. Но пред Кали нямаше защо да се преструва. Понякога тя измисляше, че е благородничка, пленена от дракон, и той я спасява. Но последния път, когато играха тази игра, тя се държа много необичайно — разправяше, че трябвало да се оженят и да имат деца. Почувства се доста объркан и оттогава не бяха играли не само тази, но и никоя друга игра.

Сега се опитваше да привлече вниманието й. Замахна силно и заби меча в дървото до ухото й.

— Сега ти си моя пленничка, принцесо.

Тя побутна меча.

— Такова си бебе — отбеляза с негодувание Кали.

— Аз? — Талис не можеше да повярва на ушите си. — Ти си малко по-голяма от бебе — отсече той и посегна да я сграбчи.

Подобни пререкания бяха нещо обичайно между двамата; винаги ги бяха имали. Пред другите хора не се докосваха, ала насаме изпитваха непреодолимо желание да се пипнат. Далеч от бдителния поглед на Найджъл, те учеха уроците си — по гръцки и латински, по астрономия и математика, — седнали плътно един до друг, сякаш бяха залепени.

Но днес Кали гневно се отдръпна. Никога не бе се съпротивявала той да я докосва, така че Талис нямаше представа колко е сериозна. Сграбчи я отново и дори когато тя започна да се извърта, за да се отскубне, той реши че се преструва.

Най-после Талис си даде сметка, че тя наистина иска да избяга, и реши, че се страхува от нещо. Това му хареса, защото обичаше да си представя, че е снажен и силен рицар.

— Няма от какво да се страхуваш — увери я с най-гърления си глас. — Аз ще те защитя.

— А кой ще ме защити от теб? — сряза го тя саркастично.

— От мен?

Талис бе потресен. Как може да мисли, че той ще я нарани? Тя му бе правила отвратителни номера — направи го за смях пред цялото село; но въпреки всичко никога не поиска да я нарани.

— Никога няма да ти сторя зло — повтори той и се отдръпна.

Понякога Кали бе накърнявала гордостта му, но никога не бе го подозирала, че с неговото чувство за чест ще си позволи да нарани толкова крехко и безпомощно същество като нея. За какъв го смяташе тя?

Кали мигом почувства колко го е засегнала. Винаги знаеше точно колко може да си позволи да го дразни. Но сега стори нещо глупаво и накърни чувството му за чест, толкова важно за него. Знаеше, че би умрял от глад, но никога нямаше да урони честта си.

Притича и се изправи пред до него, сложи ръце върху раменете му и го стисна силно. Той не откликна — със същия успех можеше да държи скала. Гърбът му бе изправен, а главата — вдигната; гледаше напред, високо над нея.

— Талис, съжалявам. Наистина съжалявам. Разбира се, че няма да ме нараниш.

Чувството й за безпокойство бе изчезнало. Можеше да понесе почти всичко в живота, но не и Талис да е нещастен, когато са заедно. Не се случваше често, ала когато станеше, бе най-скръбното чувство, което можеше да си представи.

Надига се на пръсти — наложи се да се облегне на него за подкрепа, и започна да целува лицето му, или по-точно онова, което можеше да достигне.

— Тали? — шепнеше тя. — Тали, скъпи, любов моя, прости ми.

Той не реагира. И тя положи нови усилия — продължаваше да го целува, обви врата му с ръце. Но той стоеше все така неподвижно. Надигна се от земята и увисна на шията му.

— Никога няма да ме нараниш. Знам го. Знам, че напоследък съм невъзможна, а ти си като светец. Затова ме извини. Наистина нямам представа какво става с мен.