Джуд Деверо - Спомен

Талис ненавиждаше да му се надсмиват. Той подгони Кали, готов да я убие. А тя го унизи още повече, като успя да избегне всичките му опити да я хване. Накрая потърси прикритие зад Уил — бесен от случилото се със сергията му. Талис настоя Кали да бъде строго наказана (не че щеше да позволи някой да я нарани, но в онзи момент си мислеше, че точно това иска), а Уил съвсем го изкара от кожата, като взе страната на Кали.

— Ако си беше гледал работата, вместо да се задъхваш по моми, дето са два пъти по-големи от теб, нищо нямаше да ти се случи.

И Кали, и Талис бяха смутени от тези думи. В действителност Уил се тревожеше, че Талис така много прилича на възрастен — тялото му бе почти на мъж, а умът му — като на момче. Не беше хубава комбинация. И въпреки че се смееше, Уил съжаляваше Кали с нейното слабо, плоско тяло. Смяташе, че щом са на една възраст, трябва да изглеждат еднакво.

Селяните така се развеселиха от случката, че започнаха да поднасят Талис за неговата „приятелка“ циганката, та скоро му лепнаха прякор „циганина“. Първоначално злобните момчета от селото го замислиха като обидно прозвище, но за тяхна огромна изненада момичетата решиха, че прякорът подхожда на смуглите красиви черти на Талис и продължиха да го наричат така.

Сега Кали и Талис се бяха усамотили на любимото си място под огромния бук; там можеха да са сами, далеч от останалите. Там можеха да са те; да са равни. Нямаше значение, че телата им са така различни: когато бяха сами, те бяха равни.

— Какво ще стане с нас? — попита Кали сериозно. Напоследък всичко й се струваше сериозно.

— Не знам. Може да отида да чиракувам при някой рицар и да стана като Ланселот.

— Ха! — възрази Кали. Не обичаше Талис да споменава истории, които не са измислени от нея. Много от нейните разкази бяха толкова хубави, колкото историята за мъжа, който се бе влюбил в жената на друг. Кали бе доволна, че и двамата незаконни любовници са получили наказанието си. Според Талис историята бе възхитителна. Кали истински се тормозеше, защото Ланселот черпеше сили от своята девственост и никога не биваше да се жени.

Кали погледна към плоските си гърди — не правеха и най-малка гънчица на дрехите й. Всяка сутрин оглеждаше тялото си с надежда, че през нощта е станало женствено, но не и не. В селото момичета на нейна възраст бяха вече омъжени. И което е по-важното: имаше по-големи от нея, които не криеха, че искат да се омъжат за Талис.

Тя забелязваше как той ги гледа, докато се шляят край него през пазарните дни — бедрата им се поклащаха, а главите извърнати, сякаш изобщо не ги е грижа за него. Но Кали знаеше, че единствената им цел е да спечелят вниманието му.

Опитваше се да се шегува с липсата на женствени белези у себе си. Но истината бе, че се тревожеше. Ами ако Талис се влюбеше в някоя от онези?

Престраши се да поговори с него за това, но той я изгледа неразбиращо и продължи да разправя за рицари, доспехи и мечове. Реши се да разпита Мег за омъжените си връстнички, но на Мег й се щеше Талис и Кали да останат деца, така че не отговори на въпросите й. Тя се ужасяваше при мисълта, че двамата може да я напуснат. Талис се шегуваше, че ако зависи от Мег, тя ще продължава да ги храни с лъжичка.

Уил прояви най-голямо разбиране към „проблема“ на Кали. Усмихна й се:

— Ти и Талис сте объркани — обясни той. — Ей тук — и посочи челото си — ти си жена, но никъде другаде.

Беше прекалено възпитан, за да погледне надолу към неузрялото й тяло.

— При Талис е обратното. Прилича на мъж, но още разсъждава като момче.

Кали се натъжи, а Уил й се усмихна отново.

— Често става така — увери я той. — Не се тревожи, тялото ще те догони и когато това стане, умът на Талис ще е готов. — Той повдигна брадичката й. — Един ден ще те погледне и ще се захласне.

Кали се разсмя при тази мисъл, но тъкмо това я бе крепило в продължение на дни. Ала нищо не я задоволяваше за дълго. Вечно бе неспокойна. Ако седеше, искаше да се изправи; ако бе права, искаше да върви; ако вървеше, изпитваше неописуемо желание да тича. Беше все недоволна. Понякога искаше да се сгуши в скута на Мег; друг път — да я отблъсне.

Най-лошо от всичко бе начинът, по който започна да гледа на Талис. Досега Талис винаги бе човекът до нея. Не можеше да си представи и ден без него. И двамата искаха едновременно да правят едни и същи неща, да посещават едни и същи места. Понякога, докато хранеше зайците, чуваше Талис да я „вика“. Втурваше се на секундата и веднага го откриваше, където и да беше — независимо дали в клоните на дървото или на брега на реката.