Джуд Деверо - Спомен

Мег не се спря цяла нощ — вървеше в посока, противоположна на дома й. Ако я заловят, не искаше никой да разбере къде се намира фермата.

През втория ден мина край една конюшня и дочу двама мъже с отличителните знаци на хората на Джон Хадли да разпитват за жена с нейното описание — бе обвинена в кражба. За залавянето й предлагаха награда поне два пъти по-голяма от стойността на свещника. Според мъжете Мег бе откраднала най-малко половината от имота на негово благородие. Мег разбираше, че малко й остава да живее… ако не предприеме нещо. Кой щеше да остане неизкушен от голямата награда?

Какво щяха да направят принцесите на Кали, отново се зачуди тя, тъй като предишния път даде резултат. Ще се маскират, дойде веднага отговорът.

Два часа по-късно Мег бе изчезнала и на нейно място се появи едноръка старица с почернели зъби. Доста накуцваше и ходенето очевидно я затрудняваше. А за да не се приближават много-много до нея, натъпка джобовете си с толкова стара риба, че дори котките не биха я погледнали. Където и да минеше, всички я избягваха; деца я замеряха с буци кал и й викаха да се маха.

Стараеше се колкото се може по-малко да използва пътищата, но бе трудно да се ходи из нивите и обраслите с шубраци гори. В края на първата седмица двама от рицарите на Хадли я спряха и започнаха да я разпитват, но страхът на Мег бе толкова неподправен и нейните молби за милост така горещи, че те не успяха да изтръгнат нищо от нея. От истерията й и от вонята на рибата им призля. Оставиха я да си върви по пътя, като мърмореха, че е луда.

Бе така гнусна и хората така я избягваха, че не успя да си набави и храна; последните три дни от пътя не сложи залък в устата си.

Най-после, след близо едномесечно отсъствие, пристигна вкъщи. При вида на любимата си ферма припадна на прага.

Уил пръв я забеляза. Изскочи от плевнята, завтече се към нея, взе я на ръце и я внесе в къщата.

— Ще си скършиш гръбнака — успя да измънка Мег.

— Лекичка си като в деня на сватбата — каза той с прегракнал глас от сълзите, които се мъчеше да сподави.

— Воня — прошепна тя.

— Ухаеш на рози — увери я той и внимателно я положи на леглото.

Никой никога не попита Мег къде е ходила. Всички бяха прекалено доволни, че се е върнала, за да задават въпроси. Талис накара Кали да разкаже една приказка, в която Мег е отвлечена от цигани, но благодарение на храбрия й характер и извънредна мъдрост успява да избяга и се връща при семейството.

Макар Мег да не каза на никого истината, след този ден тя се промени. По някакъв начин уж се подчиняваше на Уил по-малко, а в същото време го слушаше повече; или по-скоро се вслушваше в онова, което той не казваше. Сега тя знаеше, че той е нащрек, защото животът на децата е в постоянна опасност, и вместо да е наивната жена, която нищо не разбира, сега се стараеше заедно с него да ги опазят.

Но Мег съзнаваше, че бъдещето на децата е много важно. Нямаше да допусне злата жена да им отнеме онова, което им се полагаше но рождение. Когато съобщи на Уил, че ще наеме учител за децата, той бе готов да спори, но щом видя израза на лицето й, се предаде.

— Ще намеря някого — обеща и тя бе сигурна, че ще го направи.

Уил винаги спазваше дадената дума. Той намери Найджъл Кобът в канавката до пътя. Когато Найджъл се напиеше, заставаше на мегдана и с хубави речи се опитваше да изкара някоя и друга пара, за да си купи още пиене. Дрехите му, макар скъсани и мръсни, бяха като на благородник; говорът му — като на онова момче Едуард. Едно от нещата, с които основателно се хвалеше, бе, че е преподавал в няколко благороднически къщи.

Ала на хората там им идваше до гуша от просията му за пиене и от нахалните му маниери, та го изхвърляха. Уил го хвана за врата и го извади от канавката — целият бе в кал и животински изпражнения.

— Можеш ли да четеш? — попита Уил. Наложи се здравата да го разтърси, за да получи отговор.

— Разбира се, че мога. Да не съм някой селски простак, който използва хартията, за да си бърше…

— Не ме интересуват селяните. Искам да научиш сина ми и дъщеря ми да четат.

Очите на Найджъл широко се разтвориха. Имаше силно развито чувство за хумор и когато този упорит фермер поиска от него — от него! — да научи тъпите му деца на азбуката, той забрави за изпражненията, засъхнали по лицето му. Изправи се в цял ръст и като се стараеше да не залита много, попита:

— А може би и да смятат?

При тези думи взе да рие земята с крак като дресиран кон — за да подскаже, че според него децата на Уил са с акъла на животните.