Джуд Деверо - Спомен

По пътя към имението Хадли, Талис надълго и нашироко разговаря с Кали, като нежно й обясни, че ще бъдат разделени и тя трябва да прояви сила.

— Няма да съм постоянно наоколо, за да се грижа за теб — предупреди я той. — Налага се да се научиш да живееш през деня и без мен.

Преглъщайки, Кали попита:

— Ще ти липсвам ли?

— Разбира се. Но ние вече не сме деца. Време е да станем възрастни. Обещай ми, че ще се държиш както трябва; ще се подчиняваш на баща ми.

Кали кимна. Щеше да се постарае. Талис щеше да се гордее с нея. В новия им живот ще се държи като голяма. Няма да спят вече един до друг. Няма вече… Няма вече нищо, помисли си тя, припомняйки си дните, когато принадлежаха само един на друг.

— Кога ще се видим? — попита тя.

— Веднага щом успея да го уредя. Първо трябва да направя впечатление на баща ми, да го накарам да ме обикне, преди да го моля за неща свързани… с нас.

Не бе съвсем сигурна какво иска да каже Талис, но се надяваше — молеше се — да има предвид женитба. Ако не бяха женени, никой нямаше да позволи да са заедно.

Сгуши глава в рамото на Талис. Не знаеше как ще живее, без да го докосва всеки ден. Достатъчно болезнена бе раздялата, налагана от Найджъл, докато учеха. Нито Мег, нито Уил възразяваха, че докато се хранят, глезените им са преплетени под масата.

Както винаги, Талис знаеше за какво мисли и сложи ръка върху нейните, хванали седлото.

— Скоро — прошепна той, — скоро. Обещавам. Ще направя всичко още при първа възможност. Но ще е по-трудно, ако създаваме неприятности. Разбираш, нали?

— Да — увери го тя и наистина разбираше.

Недоволните възрастни не разрешават на по-младите да правят каквото искат. Ако в края на краищата Талис ще бъде неин, тя щеше да стои настрана от него цяла година. Естествено, всеки ден част от нея щеше да умира, но ще направи каквото се иска.

Докато пътуваха, Джон Хадли наблюдаваше много внимателно сина си, а в главата му се въртяха планове какво щяха да правят заедно. Най-после животът му придоби смисъл; има на кого да остави всичките си земни богатства. Не броеше онези двама хилави синове, които съпругата му роди. Макар и по-големи — на деветнадесет и двадесет години, те не бяха нито добре сложени, нито така здрави както този красив смугъл момък, погълнат изцяло от почти безцветното момиче.

По време на мълчаливото си наблюдение Джон констатира, че младежът е колкото хубав, толкова и мил. Снощи в хана съвсем не беше свит или срамежлив. Джон истински се опасяваше, че след като е отгледан от селяни, сигурно е попил тяхното държане, ала не — беше като принц, въпреки захабените, загрубели от труд ръце. Независимо от селските му дрехи — неугледни и избелели, той се държеше, сякаш е предопределен за трона на Англия.

Сладкодумец — така характеризира Талис един от рицарите. Снощи разговаря, шегува се и се смея с два пъти по-възрастни от него мъже. А на подмятането, че е твърде малък за бира, Талис им показа как изпива два пъти повече от тях и изкачи, без да залитне, стълбите. Според него бирата на Уил била по-силна от ханджийската — Уил не я разрежда.

Да, мислеше Джон, момчето е истинско чудо: привлекателен на външен вид, представителен, надарен, силен (на борба с ръце победи трима и после ги разсмя, като им обясни, че са водили прекалено защитен живот). Талис е син, с когото всеки може да се гордее.

Единственото странно нещо е как държи момичето до себе си; онова бледо като сянка момиче, което наблюдава всичко. Джон й нареди да си ляга, но Талис, без дори да се обърне към нея, отсече:

— Кали може да остане.

Просто ей така. В първия миг Джон бе готов да се разгневи. Не позволяваше на никого да му държи такъв тон. Никой не оспорваше неговите нареждания. Но нещо му подсказа, че ако забрани на Талис момичето да е близо до него, той ще го напусне. Тутакси ще напусне хана и никакви обещания или предложения няма да го върнат.

Рицарите го наблюдаваха с огромен интерес. Джон усети, че е наложително да защити авторитета си, но изходът можеше да се окаже сериозен. И предпочете да го обърне на шега:

— Подчинявам се на сина си.

Талис го изгледа учудено. Той не си даваше сметка, че като се противопостави на разпореждането на Джон, е отправил предизвикателство. Просто никой дотогава не бе искал да откъсне Кали от него: нито Уил, нито Мег — никой. Найджъл подхвърли подобна идея, но не му обърнаха внимание. Талис смяташе Кали за своя; тя му принадлежеше и винаги щеше да стои до него.

Джон изгледа неодобрително момичето и за пръв път през живота си изпита ревност. До този момент никога не бе искал толкова много да притежава нещо, че да не е готов да го сподели с друг. Но сега искаше това момче. Искаше Талис, както никога не бе искал нищо през живота си. И го искаше само за себе си. На Джон не му харесваше, че Талис толкова често говори за онзи фермер Уил Уоткинс, сякаш онзи имаше някакво особено значение за света. Не, на Джон не се нравеше споменаването на Уил; нито пък възприемаше как момичето следва Талис навсякъде.