Джуд Деверо - Кралицата дева

— Вижте! — изкрещя някой зад гърба му. — Портата се помества!

Тълпата и гвардейците утихнаха, когато древната порта изскърца. Потреперваше като жива.

Възцари се пълна тишина, дори животните притихнаха, когато старият, железен катинар се строполи в краката на Роуан. Той побутна едното крило малко назад и овехтелите панти изскърцаха протестиращо.

Роуан се обърна.

— Сега вече каруците могат да минат — заяви той и изведнъж се почувства много, много уморен.

Никой обаче не помръдна. Англичаните наблюдаваха ланконите, а те, стотици — и селяни, и гвардейци — зяпаха Роуан изумени.

— Сега пък какво има? — изкрещя Роуан към Ксанте. — Отворих ви портата. Използвайте я.

Отново никой не помръдна. Зачуден, Монтгомъри прошепна:

— Какво им става?

Ксанте, сякаш насън, слезе много бавно от коня. Сред възцарилата се тишина неговите движения изглеждаха изпълнени с огромно значение. Роуан го наблюдаваше, чудейки се как възнамерява да покаже презрението си този път.

Роуан се изуми, когато Ксанте застана пред него, коленичи, склони глава и промълви:

— Да живее принц Роуан!

Роуан погледна над главата му към Лора, която още седеше на коня. Тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и той.

— Да живее принц Роуан! — обади се втори, след това трети и скоро възгласът бе подхванат от всички.

Уотълин, рицар на Роуан, здравомислещ човек, се приближи:

— Да вкараме каруците, Ваше величество, преди тези глупаци да решат, че сте демон, а не Бог.

Роуан се усмихна, но преди да успее да отговори Ксанте скочи, гледайки Уотълин враждебно.

— Той е нашият принц — заяви Ксанте. — Нашият, ланконският, принц. Ние ще се погрижим за каруците му. Извърна се и започна да издава заповеди и към бойците, и към селяните.

Роуан сви рамене, качи се на коня и се усмихна на Лора.

— Явно е трябвало да отворя стара, ръждясала порта. Да влизаме ли в кралството си, скъпа сестро?

— Принцесо, ако нямаш нищо против — отвърна тя засмяна.

Отвъд стената и мъже, и жени от гвардията стояха с приведени глави, докато Роуан и Лора минаваха покрай тях. Роуан се заглеждаше във всяко лице, надявайки се да зърне Джура, но напразно.

Пред старата каменна крепост Роуан помогна на Лора да слезе.

— Да отидем да се представим на баща ни? — предложи той, а Лора кимна.

На голямата поляна за тренировки Джура бе сама. В двата края стояха мишени за стрелба с лък и хвърляне на пика, имаше места за ръкопашен бой, писти за бягане и препятствия. Сега, когато присъстваше само тя, теренът изглеждаше огромен. Другите гвардейки се бяха втурнали към града след като бе пристигнал пратеник с новината, че чуждоземният принц е дошъл.

— Принц! Как ли пък не! — бе промърморила Джура, като запрати копието към мишената, улучвайки самия център. Той бе англичанин и се готвеше да се възкачи на трона, който по право принадлежеше на брат й. Утешаваше я единствено това, че всички ланкони мислеха като нея. Поне веднъж племената бяха единодушни: този англичанин, както и английският крал Едуард, не им бяха господари.

Долавяйки шум зад гърба си, тя се извърна с вдигнато високо копие. Острието се оказа насочено към Дейр.

— Закъсня — отбеляза той усмихнато. — Можех да те прострелям още от края на поляната. Не е редно да си сама тук и никой да не те пази.

— Дейр! О, Дейр! — зарадва се тя и обви ръце около врата му. — Много, много, много ми липсваше. — Щеше й се да го докосва, прегръща, целува, за да се отърве от спомена за мъжа при реката. Снощи се бе събудила плувнала в пот, мислейки единствено за непознатия чужденец, който можеше да е обикновен селянин или дървар, прибиращ се при жената и децата си. — Целуни ме — помоли тя.

Дейр се подчини, но целувката не беше като на мъжа в гората. Тя не усети изгарящата, неконтролируема страст. Отвори устните и плъзна език в устата му.

Дейр се дръпна, а на лицето му имаше смръщено изражение. С тъмните си очи и високи скули, той бе привлекателен, но не толкова, колкото мъжа в гората, помисли си неволно Джура.

— Какво има? — попита Дейр прегракнало. Джура отпусна ръце и се извърна, за да скрие зачервеното си лице, страхувайки се, че той ще отгатне мислите й.

— Липсваше ми, това е всичко. Няма ли право жената да посрещне своя избраник възторжено?

Дейр нищо не отвърна и тя отново се обърна към него. Бяха израсли заедно. Той бе от племето вател и при едно нападение, предвождано от Тал, бащата на Дейр бе убил нейния. Тал пък уби неговия, след което дванайсет годишното момче се нахвърли върху му с камък и счупена пика. Тал само метна момчето напряко на седлото и го отведе в Ескалон. Тъй като майката на Джура бе починала две седмици преди това, Тал прибра трите деца — Джура, Гералт и Дейр — и наглеждаше обучението и възпитанието им. Джура, едва петгодишна тогава, се чувстваше самотна и нещастна от загубата на двамата си родители за толкова кратко време и се бе вкопчила във високия, мълчалив Дейр. Докато растяха заедно, тя свикна да разчита на него. Но това, че бяха прекарали по-голямата част от живота си заедно, не означаваше, че може да чете мислите му.