Джуд Деверо - Кралицата дева

В северозападния край на оградения от стената град, на най-защитеното място, се простираше каменният дом крепост на Тал. Постройката не отговаряше на представите на Роуан за замък; бе по-ниска, по-дълга и по-недостъпна. Камъните, от които бе изградена, бяха тъмни като ланконите.

Около крепостта се издигаше втора каменна стена, дебела два и половина метра и висока над шест. В центъра й имаше ръждясала, желязна, обрасла с растителност двойна порта, а вляво — по-малка врата, широка само колкото да премине един ездач.

Ксанте даде някаква заповед и войниците започнаха да се пренареждат в колона по един и да се отправят към тясната врата.

— Почакайте — провикна се Роуан, — ще използваме широката порта, за да минат каруците с багажа.

Ксанте закова коня си пред Роуан. Изражението му показваше, че търпението му се е изчерпало. Имаше вид на човек насила накаран да се грижи за разглезено, глупаво, раздразнително дете.

— Каруците не могат да минат. Ще трябва да се разтоварят, а мебелите, които не могат да минат — да се разглобят.

Роуан стисна зъби. И той бе на края на търпението си. Нямат ли тези хора никакво уважение към мъжа, който щеше да е техен крал?

— Ще наредиш да отворят двойната порта.

— Тази врата не се отваря — заяви Ксанте надменно. — Не е отваряна от сто години.

— Тогава е крайно време да се отвори — изрева Роуан към нахалния боец. Извърна се на седлото и видя четирима души да носят четириметрова греда.

— Монтгомъри!

— Да, сър! — откликна оръженосецът радостно. Доставяше му огромно удоволствие да се противопоставя на ланконите.

— Донесете онази греда и отворете портата… Тримата рицари на Роуан моментално скочиха от конете. Те копнееха да направят всичко, което ланконите твърдяха, че не бива. Сграбчиха за мръсните вратове шестима от най-мускулестите мъжаги и ги накараха да използват гредата за таран.

Роуан седеше неподвижно и сковано върху коня и наблюдаваше как мъжете за пореден път налитаха върху ръждясалата порта. Тя не помръдваше. Той не смееше да погледне към насмешливите лица на ланконите.

— Портата бе заварена при затварянето и няма да се отвори — заяви Ксанте, а Роуан ясно долавяше високомерието в гласа му.

Роуан схвана, че има някакво суеверие, свързано с портата, но бе готов по-скоро да умре, отколкото да прояви любопитство. В момента бе важно да не се поддаде на поредното примитивно суеверие на тези враждебни хора.

— Аз ще отворя портата — каза той, докато слизаше от коня без да поглежда към ланконите.

Разполагаше с бойния си кон и с тези на тримата рицари. Те бяха огромни, яки животни, в състояние да изтеглят тонове. След като таранът не даваше резултат, може би трябваше да опаше портата с вериги и да остави конете да я повалят?

Хората започнаха да зарязват работата си и да се струпват наоколо, за да наблюдават как английският принц ще се изложи. По крепостните стени над главите им се събраха гвардейци, които също с видимо задоволство наблюдаваха сцената. Значи този е слабоватият син на Тал, който си въобразяваше, че ще успее да отвори Портата на Света Елена!

— Ксанте — провикна се някой от горе, — тоз ли е бъдещият ни крал?

Смехът бе оглушителен и кънтеше в ушите на Роуан. Лора беше права. Трябваше да предизвика двама-трима на бой още първия ден, за да се разбере кой командва.

Застана пред портата и я огледа. Беше стара, покрита с ръжда и бодливи пълзящи растения. Отмести една клонка встрани но тръните се впиваха в ръцете и разкървавяваха дланите му. Огледа стария катинар — солидно парче желязо без видимо слабо място. Прецени, че таранът не бе имал никакъв ефект.

— Тоз русоляв англичанин да не би да си мисли, че той ще успее да отвори портата? — присмя се някой.

— Никой ли не му е казал, че само ланкон може да я отвори?

Тълпата се смееше подигравателно.

— Аз съм ланкон — напомни си Роуан шепнешком, с очи втренчени към портата. — Аз съм повече ланкон, отколкото те някога въобще ще бъдат. Господи, помогни ми. Моля те. Помогни ми.

Опря ръце на портата, така че и двете окървавени длани тласнаха ръждясалата повърхност и се наведе напред, за да разгледа по-добре голямото желязно парче, което я държеше затворена.

Усети как крилата на портата потрепериха.

— Отвори се! — прошепна той. — Отвори се пред своя ланконски крал.

Ръжда се посипа отгоре и поръси лицето и косата му.

— Да! — продължи той, затвори очи, насочвайки цялата си енергия в дланите. — Аз съм твоят крал. Нареждам ти да се отвориш.