Джуд Деверо - Джудит

— Прощавайте. Очевидно вечерята не ми е понесла.

Артър й наля вино в една чаша и го разреди с вода. Джудит пое чашата с треперещи пръсти.

— Ти си бременна — установи делово той.

— Не! — извика Джудит.

Лицето му помрачня.

— Искаш ли да повикам акушерка да те прегледа? — Джудит втренчи поглед в чашата си и поклати глава — Значи за разтрогване на брака не може и да се мисли — продължи все така делово Артър. — Изобщо не бях помислил, че детето вече е на път. Боя се, че мрежата все повече се заплита.

— Ще отидете ли при Уолтър? Ще му кажете ли?

Той изпусна шумно въздуха от дробовете си.

— Ти да не ме смяташ за идиот! Той вярва, че си чиста и невинна, и постоянно говори как ще те обича и ще прекара живота си с теб. Никога няма да разбере, че си сто пъти по-хитра от него.

— Говорите прекалено много — отбеляза спокойно Джудит. В гърлото й отново се надигна гадене. — Какво искате от мен?

В погледа му блесна възхищение.

— Ти си не само красива, но и умна. Много бих искал да те задържа. — Усмихна се, после лицето му отново стана сериозно. — Уолтър скоро ще забележи, че си бременна. Само въпрос на време е да открие тайната ти. Ще ми дадеш ли четвърт от земите на Рейвдаун, ако ти помогна да избягаш?

Джудит размишляваше усилено. Земята не струваше много за нея. Може би беше по-добре да се съгласи с предложението на Смитън, вместо да чака идването на Стивън? Дали той имаше достатъчно власт, за да й помогне? Ако сега му откажеше, той щеше да я предаде и животът й нямаше да струва нищо.

— Добре. Давам ви думата си. Когато изведете мен и придружителите ми оттук, една пета от земите ще бъдат ваши.

— Не мога да гарантирам за всички!

— Или всички, или от сделката няма да излезе нищо.

— Е, добре. Ще ми трябва малко време, за да подготвя бягството. А сега е време да седнеш на масата за обед. Лорд Уолтър ще се ядоса, ако не седиш до него и не го гледаш влюбено.

Когато двамата излязоха от стаята, дрипавата старица от затвора се измъкна изпод леглото на Смитън. Тя закуцука към прозореца и разгледа на светло сребърните монети, които стискаше в шепата си. Щедрата награда от сър Артър. Но какво ли щеше да й даде лорд Демари, ако му разкажеше какво беше чула преди малко?

Двамата говориха за земи. За бягство и за дете. Това беше най-важното. Даже глупавата старица го разбираше.

Джудит седеше да един от прозорците на голямата зала. Беше облечена в светлосива рокля, върху нея туника от най-фина тъмночервена вълна. Ръкавите бяха обшити със сиви кожички.

Слънцето клонеше към залез, сенките в голямата зала все повече се удължаваха. Напрежението постепенно я напускаше.

Още само един ден. Стивън щеше да дойде навреме и да ги освободи. След обяда лорд Демари изчезна някъде и досега не се беше появил. Покани я на езда, но не дойде да я вземе. Джудит не се обезпокои, защото предположи, че нещо го е задържало.

Когато слънцето залезе и слугите започнаха да нареждат масата за вечеря, тя се разтревожи. Нито Уолтър, нито Артър се мяркаха по двора. Джудит помоли прислужницата си да се ослуша и да разбере дали не се е случило нещо непредвидено. Ала Джоан не узна почти нищо.

— Вратата на лорд Уолтър е затворена и се охранява строго. Мъжете отпред не пожелаха да ми кажат нищо. Макар че опитах всичко възможно.

Нещо не беше наред! Джудит го усещаше физически. Тя получи потвърждение, когато двете с Джоан се прибраха в стаята си. Едва успяха да затворят вратата, когато някой спусна резето отвън.

Тази нощ и двете не можаха да се наспят. На сутринта Джудит избра проста рокля, без накити и дантели. Седна на леглото си и зачака.

Някои вдигна резето и в стаята влезе мъж в броня и въоръжен. Дори не си даде труд да почука.

— Следвайте ме! — заповяда той.

Джоан тръгна веднага след своята господарка, но мъжът я блъсна обратно в стаята и зарези вратата. Джудит бе отведена в стаята на лорд Демари.

Първото, което видя вътре, беше безсилно отпуснатата фигура на Артър Смитън, прикована с вериги за стената. Или по-скоро онова, което беше останало от него.

Тя се обърна бързо и стомахът й се сви на топка.

— Гледката не е особено весела, нали, скъпа?

Джудит вдигна глава и видя Уолтър, отпуснат на един стол, подплатен с дебели възглавници. Очите му бяха зачервени, лицето му пламтеше. Очевидно беше пил много. Езикът му едва се превърташе.

— С голямо съжаление узнах, че ти изобщо не си дама. — Той се надигна и се олюля. Все пак успя да запази равновесие, отиде до масата и си наля вино. — Дамите са честни и добри, а ти… макар че си най-красива от всички, ти си една мръсница. — Той закрачи бавно към нея.