Джуд Деверо - Джудит

— Дали Гевин е останал жив? — попита беззвучно Джудит.

— Така предполагаме. Не намерихме трупа му. — Лицето на Джон помрачня. — Двама от рицарите, които тръгнаха с него, са били убити. По зверски начин, трябва да кажа. Врагът, с когото си имаме работа, сигурно е дявол в човешки образ.

— Не разбрахте ли дали са го взели в плен?

— Не, нищо не узнахме. Натъкнахме се на няколко души от войската на Демари и се бихме с тях…

— Но ти се върна само с няколко войници. Къде са другите?

— В лагера пред замъка на Демари. Ние дойдохме да вземем лорд Майлс и хората му.

— И смятате, че Майлс може да освободи Гевин?

Джон не отговори веднага, а посвети вниманието си на яденето.

— Хайде, кажи ми истината — настоя Джудит.

— Замъкът е добре укрепен и можем да го превземем само с обсада и като уморим обитателите му от глад.

— Но дотогава ще минат месеци! — извика невярващо Джудит.

Джон сведе глава.

— Да, господарке.

— А Гевин и мама? Те ще бъдат първите, които ще умрат от глад! — Джудит скочи на крака. Ноктите й се впиха болезнено в дланите. — Има и друга възможност — проговори след малко тя. Беше успяла да се овладее. — Ще отида при Уолтър Демари.

Джон скочи като ужилен.

— Какво ще постигнете вие, слабата жена, след като мъжете не можаха да се справят?

— Ще се съглася с претенциите му — отговори спокойно Джудит.

— Не знаете какво говорите — изфуча Джон. — Да не искате да преговаряте с онзи луд? Да не мислите, че като се съгласите с изискванията му, той ще освободи майка ви и лорд Гевин? Ако бяхте видели мъжете, паднали в ръцете на хората му… Не, той е жесток човек. Не бива да го мерите с нормалните мерки.

Джудит го погледна безпомощно.

— Какво можем да направим? Не виждам друга възможност. Ако отида в замъка, може би ще намеря начин да освободя мама и Гевин. Ще им помогна да избягат.

— Да избягат? — ядоса се още повече Джон и съвсем забрави, че говори с господарката си. Той беше опитен мъж и се надяваше, че ще успее да я разубеди. — Има само два изхода и те се охраняват денонощно.

Джудит го погледна сърдито и вирна брадичка.

— Нима имаме избор? Ако Майлс нападне замъка, Демари ще заповяда да убият Гевин и мама. Толкова ли малко означава за теб господарят ти, та излагаш живота му на опасност?

Джон разбираше, че тя е права, но продължи да излага съмненията си.

— Ами ако ви убие? — попита едва чуто той.

Джудит се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Тогава никога няма да се добере до земята на Рейвдаун. — Очите й блестяха. — А сега иди да си починеш, докато аз се подготвя за тръгване. Все ще ми хрумне нещо умно. По-късно ще поговорим пак.

Джудит не загуби нито минута. Заповяда да натоварят няколко коли с пушено месо и зърно. Хората пред замъка трябваше да имат достатъчно храна.

После грижливо избра роклите си. Напълни два сандъка с най-красивите си и скъпи одежди. Скри на тайно място и част от накитите си.

Когато Джон се появи отпочинал и започна да й се кара за цялата тази суетня, тя се усмихна самоуверено.

— Уолтър Демари е зажаднял за женска компания. Да не искаш да се появя пред него в дрехи от зебло? Ако не ме хареса, сигурно ще заповяда да ме хвърлят в най-дълбокия кладенец. Ако искам да приспя бдителността му и да го убедя да промени мнението си, трябва да изглеждам красива и желана.

Джон не знаеше дали да се сърди или да се смее. Господарката му беше най-умната жена на света. Той не подозираше, че Джудит съвсем не е толкова уверена в себе си, колкото изглеждаше.

Тя лежа цяла нощ будна, като размишляваше усилено. Може би всичко беше напразно? Може би майка й и Гевин бяха мъртви?

Джудит притисна с две ръце корема си. Все още беше плосък и корав, но тя беше сигурна, че носи детето на Гевин. Нима не трябваше да се бори за съпруга си — заради детето? Нима не беше длъжна да запази баща му жив и здрав?

Когато хоризонтът посивя, Джудит скочи от леглото. Крайниците й тежаха като олово. Беше разпоредила на капелана да отслужи кратка утринна литургия за успех на начинанието им. Трябваше да се помоли за Гевин, за майка си и за нероденото си дете.

Уолтър Демари седеше начело на грамадната дъбова маса в голямата зала. Настроението му беше лошо. Този стар замък беше отвратително мръсен и запуснат. Защо баща му реши да му даде в наследство точно това отдалечено имение?

Той се отърси от мрачните мисли и се отдаде на любимите си мечтания. Много скоро щеше да притежава красивата дъщеря на Робърт Рейвдаун и баща му щеше да престане да го третира като глупаво дете.