Джуд Деверо - Джудит

Като го видя, тя издърпа завивката до брадичката си и се разтрепери като лист.

Джослин коленичи до нея.

— Много се радвам, че си по-добре. — Опипа внимателно лицето й, за да провери добре ли заздравяват раните. Дръпна завивката, за да прегледа й тялото й, но тя отблъсна ръката му.

— Не! — проплака безпомощно тя. — Кой си ти?

— Джослин Лейн. Вече си ме виждала при лейди Лилиан, не помниш ли?

При споменаването на Лилиан Констанс се разтрепери още по-силно. Джослин я прегърна, но тя се отбраняваше отчаяно. Спря да се съпротивлява само защото беше още много слаба.

— Тук си на сигурно място. Никой няма да ти стори зло…

— Лорд Едмънд — прошепна беззвучно тя.

— Той не знае, че си тук. Никой не знае къде си. Само аз. Той… той те мисли за мъртва.

— Мъртва? Но аз…

— Не се вълнувай. По-късно ще говорим за всичко. Първо трябва да оздравееш. Донесох ти хубава супа. Можеш ли да ядеш?

Констанс кимна. Тялото й не преставаше да трепери. Джослин я отдалечи малко от себе си и попита загрижено:

— Можеш ли да седнеш?

Тя кимна повторно. Момъкът гледаше съчувствено тясното й лице. Трябва само да се храни по-добре и ще се оправи, каза си с надежда той.

Беше принуден да измисля какви ли не номера, за да взема топло ядене от кухнята. Никой не го подозираше, когато излизаше с лютня в ръка, метнал калъфа на рамо. Никой не се сещаше, че калъфът е пълен с топла супа за болната.

Той хранеше Констанс като бебе, защото тя не можеше да държи лъжицата. Често се случваше да заспи насред яденето.

Когато се събуждаше, Джослин седеше до нея и я наблюдаваше загрижено. Тогава той лягаше до нея под завивката и я вземаше в обятията си. В сърцето му кълняха чувства, които не беше изпитвал никога досега. Той беше влюбен в това безпомощно същество и беше готов да го защитава от жестокия свят.

За съжаление Джослин не беше свободен човек. Имаше доста хора, които се интересуваха от делата му.

Яките кожени ремъци на камшика плющяха по гърба на мъжа. При всеки пореден удар той изпищяваше и дърпаше въжетата, с които беше завързан за стълба.

Джон Басе погледна към Гевин и когато господарят му кимна, развърза въжетата. Мъжът се свлече в тревата. Никой не направи опит да му помогне.

— Да го пусна ли? — изръмжа Джон.

Гевин погледна към замъка в другия край на тясната долина. Трябваха му две седмици, за да намери Уолтър Демари. Врагът му май се интересуваше повече от играта на котка и мишка, отколкото от претенциите си.

Преди шест дни Гевин бе разпънал лагера си пред замъка и се подготвяше за нападение. Излезе пред стражите, които пазеха стените, за да им обяви с каква цел е дошъл, но те отказаха да го изслушат.

Четирима от мъжете му копаеха подземен проход под старите стени. Но това отнемаше време, много време. Гевин се боеше, че Уолтър ще загуби търпение и ще убие Хелън Рейвдаун.

И, сякаш си нямаше достатъчно неприятности, един от войниците му, тази жалка твар в краката му, беше извършил престъпление. Бе опозорил четиринадесетгодишната дъщеря на един селски търговец.

— Все едно ми е какво ще стане с него — изрече мрачно Гевин. — Искам само да се махне от очите ми и никога повече да не го видя. — Той нахлузи кожените си ръкавици и заповяда: — Повикайте Одо!

Лицето на Джон се вкамени.

— Господарю, нали не смятате да заминете за Шотландия?

— Трябва да го направя. Нямам достатъчно хора, за да щурмувам замъка. Ако искаме да проникнем зад стените му преди края на годината, имам нужда от помощта на Стивън.

— Тогава изпратете мен. Ще намеря брат ви.

— Само аз знам къде обикаля. Ще тръгна с четирима рицари.

— Вземете повече хора. Имате нужда от защита!

— По-малкият отряд напредва по-бързо. Да се надяваме, че Демари няма да узнае за заминаването ми.

Джон кимна мрачно. Не можеше да се примири с мисълта, че господарят му ще тръгне на път без надеждна защита. Ала знаеше, че е безполезно да спори с Гевин.

Мъжът на земята простена от болка.

— Отнесете го оттук! — заповяда Гевин, преди да отиде при хората, на които беше поръчал да построят катапулт.

— И всичко това само заради онази малка мръсница! — изсъска бичуваният.

— Млъкни! — скастри го Джон. — Радвай се, че не те обесихме. — Той завлече окървавения мъж до края на лагера и го изрита за сбогом. — Изчезвай оттук и да не съм те видял повече!

Хъмфри Бохун изплю няколко стръкчета трева и изгледа Джон с дива омраза.

— О, пак ще се видим — процеди той през здраво стиснатите си зъби. — И тогава аз ще бъда човекът, който ще размахва камшика.