Джуд Деверо - Джудит

Той видя как лицето й се разкриви от болка, как ръката й притисна с все сила левия хълбок. Поиска да я прегърне, за да я утеши, но тя се разтрепери от страх. Трябваше да й даде време да свикне с него. Не биваше да настоява. Изведнъж тя се обърна и изчезна като призрак в мрака.

Беше много късно, когато Джослин влезе безшумно в спалнята на Лилиан. Тя го чакаше с едва скривано нетърпение. Нахвърли се върху него със страст, която го смая.

Целувката й беше дивашка, зъбите й безмилостно хапеха устните му. Джослин изохка от болка и недоволно се освободи от ръцете й.

— Искаш да ме напуснеш ли? — попита злобно тя и присви очи. — И други са се опитвали. — Погледна лицето му и се усмихна. — Сигурно вече си чул за това. Ако си добър любовник, няма от какво да се боиш.

Джослин не обичаше този тип жени. Ала красотата й го предизвикваше, макар че беше студена красота. Той направи всичко, което Лилиан поиска от него, но не получи дори малко удоволствие.

Най-после тя го избута настрана и заповяда:

— Върви си!

Внезапно момъкът изпита съжаление към тази жена. Лилиан никога нямаше да узнае какво означава да се насладиш на любовта. Тя не беше способна да обича.

— Ти ми хареса — промълви доволно тя. — Утре ела пак — напомни му тя, като го видя облечен и готов да си отиде.

Само да намеря възможност за бягство, никога вече няма да ме видиш! — закле се в ума си Джослин и излезе безшумно в тъмния коридор.

— Ей ти! — Една врата в дъното на коридора се отвори и на прага застана Едмънд Чатауърт. В ръката си стискаше свещ. — Какво търсиш тук?

Джослин застина на мястото си и безпомощно вдигна рамене. Чатауърт го погледна втренчено, после се обърна към затворената врата на стаята, в която спеше Лилиан. Отвори уста да попита нещо, но бързо я затвори. След малко впи настойчив поглед в лицето на момъка и се приведе към него:

— Можеш ли да мълчиш?

— Разбира се, господарю — отговори покорно Джослин.

— Въпросът е много важен. Ако умееш да си държиш езика зад зъбите, ще получиш кесия със злато. — Чатауърт присви очи и продължи съзаклятнически: — Ако не… ще умреш.

Той се отмести от прага и покани младежа да влезе в стаята.

— Кой можеше да предположи, че няколко удара ще я убият… — промърмори той и посочи към леглото.

Очите на Джослин се разшириха от ужас. На господарското легло лежеше Констанс. Лицето й беше цялото в белези от камшик. Дрехите висяха на парчета. Кожата й беше нарязана и изподраскана. Ръцете и раменете бяха отекли. Очевидно е била връзвана.

— Тя беше толкова млада… — прошепна задавено Джослин и коленичи до леглото. Видя в косата й засъхнала кръв. Прегърна я нежно и приглади назад черните къдрици.

— Тази малка уличница беше нахална и не ми се покоряваше — заговори застаналият зад него Чатауърт. — Каза ми, че по-скоро ще умре, отколкото да сподели леглото ми. — Гласът му се превърна в ръмжене. — И тогава й дадох онова, което искаше. — Той се ухили и взе чашата си, оставена на малка масичка до леглото.

Джослин не смееше да го погледне. Ръцете му трепереха от омраза.

— Дръж! — Чатауърт му подаде кожена кесия. — Искам да я махнеш от очите ми. Хвърли я в реката. Но не казвай никому какво си видял тази нощ. Ще кажа на слугите, че се е върнала при семейството си. — Изпи чашата си до дъно и добави: — Тази малка мръсница! Знаеш ли колко пари съм дал за дрехите й! Лежеше като чувал под мен и се мърдаше само след добър бой.

— Защо тогава я държахте при себе си? — попита със спокоен глас Джослин. После свали наметката си, за да загърне в нея убитото момиче.

— Заради проклетите й очи. Най-красивите, които съм виждал някога. Преследват ме дори насън. Накарах Констанс да следи жена ми. Но тя беше негодна за нищо, даже за шпионка. Отказваше да ми съобщава какво е видяла. — Чатауърт се изкиска злобно. — Сигурно Лилиан я е подкупила. Ето ти парите. Вземи тази мърша и се махни най-после от стаята ми.

— Няма ли да повикаме свещеник? — попита тихо Джослин.

Чатауърт избухна в смях.

— Нашият капелан е толкова пиян, че и Архангел Михаил не може да го събуди. Ако толкова искаш, кажи една молитва и тогава я хвърли в реката.

Джослин вдигна безжизненото тяло и тръгна към вратата.

— Ей, забрави кесията! — извика подире му Чатауърт и хвърли кожената торбичка върху мъртвото тяло.

Джослин стисна здраво зъби, за да не изкрещи в лицето му омразата и презрението си. Понесе товара си надолу по стълбите и излезе под обсипаното със звезди небе.