Джуд Деверо - Джудит

Страстта ги понесе на крилете си и двамата трябваше да се заловят здраво един за друг, за да не се изгубят.

Джудит знаеше, че никога няма да забрави тази нощ. Утре Гевин щеше да потегли към неизвестността. Отиваше да се бие за нея, но дотогава тя щеше да остане в обятията му.

Чатауърт Манър представляваше внушителна двуетажна постройка от дебели тухли. Къщата беше дълга и тясна и изглеждаше грозна. Единственото красиво кътче беше градината, обградена с високи стени. Разкошните поляни стигаха чак до гората. Там беше частното ловно поле на Едмънд Чатауърт.

Три фигури излязоха от гората и се запътиха към къщата. Джослин Лейн беше окачил лютнята на рамото си и прегръщаше с двете си ръце Глейдис и Бланш, кухненски прислужници в замъка. Беше прекарал чудесен следобед на открито с двете весели момичета.

Джослин харесваше всички жени и се любеше с удоволствие с тях. Никоя не беше достатъчно грозна или зла, за да я отблъсне. Освен това не правеше разлика между господарката и най-долната прислужница.

— Наистина ли дойде заради нея? — попита Глейдис.

Джослин я изгледа укорно и тя се изчерви. Ала Бланш не се плашеше толкова лесно.

— Чудя се как лорд Едмънд ти е разрешил да останеш в дома му. Той държи лейди Лилиан като пленница. Не й позволява дори да излезе на езда — само с него.

— А той не обича да язди, защото задникът му е много чувствителен — изкиска се злобно Глейдис.

Джослин я погледна учудено.

— Аз пък си мислех, че се е оженил за нея по любов. Богатият граф си е харесал бедно момиче…

— Каква ти любов! Глупости! Тази жена обича само себе си. Вероятно е смятала, че лорд Едмънд е глупак, и се е надявала да го върти на пръста си. Само че се е излъгала.

— Познавам много жени като нея — добави Глейдис. — Още щом дойде, искаше да заграби всичко. Ала лорд Едмънд по-скоро ще запали къщата си, отколкото да я даде в ръцете й.

— Защо тогава се е оженил за нея? — попита невярващо Джослин.

— Защото е красива. — Бланш вдигна рамене. — А той обича красиви жени.

— Също като мен! — провикна се весело Джослин. В погледа му имаше такава страст, че момичетата се закискаха смутено.

— Той е много по-различен от теб — прошепна замислено Бланш. — За него жените не струват нищо.

— Да, като бедната Констанс — допълни мрачно Глейдис.

— Познавам ли я? — полюбопитства Джослин.

— Я го виж ти! — извика Бланш. — Не ти ли бяха достатъчно две, та търсиш още?

Смеейки се весело, те влязоха в къщата, където Лилиан вече ги чакаше.

— Къде беше? — изфуча ядно тя, когато тримата влязоха в залата.

Бланш и Глейдис побързаха да се скрият в кухнята. Джослин обаче не се оставяше така лесно да го сплашат.

— Липсвах ли ви, господарке? — попита любезно той и целуна ръката й.

— Не, не така, както си мислиш. Отишъл си в гората с онези мръсници, а аз седях тук сама и се чудех какво да правя.

Джослин я погледай съкрушено.

— Оставил съм ви сама?

— Да. — Лилиан се отпусна в креслото до прозореца. Вече не беше толкова красива. Изглеждаше отслабнала, погледът й беше нервен и блуждаещ.

— Да — повтори тя. — Самотна съм. Тук нямам нито един приятел.

— Как е възможно! Мислех, че лорд Едмънд ви обича.

Лилиан се изсмя горчиво.

— Той не обича никого. Държи ме в дома си като птица в кафез. Не мога да говоря с никого, не ми позволяват да посрещам гости… — Тя се загледа в един тъмен ъгъл и въздъхна. След малко лицето й се разкриви от омраза. — Виждам само нея!

Джослин проследи погледа й, ала не откри никого в сенчестия ъгъл.

— Излез оттам, мръснице! — изсъска Лилиан.

Тогава Джослин видя една млада жена. Тя едва влачеше краката си, главата й беше сведена, раменете сякаш й тежаха.

— Погледни насам, гадино! — заповяда Лилиан.

Младата жена вдигна глава и Джослин остана омагьосан от очите й. Бездънни виолетови очи, в които беше събрана цялата мъка на света. Никога не беше виждал толкова отчаяние и безнадеждност наведнъж.

— Тя върви по петите ми като кученце. Той иска така — обясни Лилиан и се опита отново да привлече вниманието му върху себе си. — Опитах се да я убия, но Едмънд я спаси. Заплаши, че ако й направя нещо, ще ме накаже жестоко. Аз… — Лилиан млъкна изведнъж. В залата беше влязъл мъжът й.

Едмънд Чатауърт беше дребен, набит и много дебел. Под косо разположените му очи висяха тъмни торбички. С месестото си лице приличаше на малоумен. Ала близките му знаеха, че видът лъжеше. Лилиан също го беше разбрала.