Джуд Деверо - Джудит

Четиримата се промъкваха предпазливо към конете си. Само Джон знаеше, че Гевин е решил да тръгне към Шотландия.

Избраните рицари бяха сигурни хора. Гевин беше воювал с тях в Шотландия. Те бяха смели и непредвидими като земята, която ги заобикаляше.

Не носеха нито знаме, нито други отличителни знаци, облеклото им беше незабележимо. Ала не стигнаха далеч. Само на десет мили от лагера срещу тях изникнаха двадесет и пет войници на Демари.

Гевин извади меча си и пошепна на Одо:

— Аз ще препусна срещу тях и ще ти проправя път. Опитай се да стигнеш до Стивън.

— О, не, господарю! Много е опасно.

— Направи каквото ти казвам! — изсъска Гевин.

Мъжете на Демари ги обкръжаваха. Гевин се оглеждаше внимателно, за да намери слабото звено във веригата. Посрещнаха го триумфални погледи. Противниците вече се смятаха за победители.

Гевин откри сред тях злобно ухиления Хъмфри Бохун и всичко му стана ясно. Разбра, че е допуснал непростима грешка, като му е позволил да си отиде.

Той кимна едва забележимо на Одо и вдигна меча си. Нададе бойния си вик и препусна като вихър. Хората на Демари не бяха подготвени за нападение. Бяха получили заповед да заловят лорд Гевин жив. Всеки от тях беше сигурен, че при вида на превъзхождащия го противник той ще се предаде без съпротива.

Тези няколко секунди колебание струваха живота на Хъмфри Бохун и дадоха шанс на Одо да се измъкне. Гевин уби не само предателя, но и още двама рицари. Мечът му святкаше под лъчите на залязващото слънце и отново и отново замахваше за смъртоносен удар.

Враният жребец на Одо прескочи падналите мъже и стигна до гората. Мъжът се приведе към седлото и подкара коня си в луд галоп. Не намери време дори да се обърне.

Гевин беше избрал много внимателно придружителите си. Само след няколко минути паднаха петнадесет от хората на Демари. Накрая превъзходството си каза тежката дума. Воините на Демари се нахвърлиха върху смелите рицари и ги пронизаха с мечовете си.

— Хванете го! — изкрещя едрият мъж, който водеше отряда на Демари. — И внимавайте да не го нараните. Аскот трябва да бъде взет в плен!

Гевин отново размаха меча си. Изведнъж чу тихо съскане. Тънкият кожен ремък на камшика скова ръката му и го обезоръжи.

— Завържете го!

Когато мъжете свалиха Гевин от коня му, той успя да обезвреди още един от тях със силен ритник.

Джудит беше коленичила в градината с розите. Докато подрязваше храстите, мислите й бяха при Гевин.

Беше минал повече от месец, откакто той замина, а от десет дни насам не бе получила никаква вест. Всеки ден чакаше пратеник, но напразно.

Изпълваха я противоречиви чувства. Дали той се нуждаеше от нея само за да задоволи страстта си? Тя беше почти сигурна, че сърцето му принадлежи завинаги на русата Лилиан.

Изведнъж се чу звън на оръжие. През главната порта влизаха ездачи. Скоро щяха да се появят във вътрешния двор. Джудит скочи и розите в скута й паднаха на земята.

Тя огледа внимателно мъжете, но Гевин не беше между тях. Сърцето й се изпълни с разочарование. Стисна здраво зъби, за да не заплаче, и закрачи към малката групичка. Джон Басе яздеше начело. Изглеждаше остарял с години. Косите на слепоочията му бяха посивели, очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и имаха тъмни сенки. Бронята му беше разцепена, дрехите под нея бяха напоени с кръв.

Придружителите му също изглеждаха зле, отслабнали и изтощени. Джудит застина на мястото си и зачака Джон да слезе от коня.

— Погрижи се за конете — заповяда тя на притичалия ратай.

Джон се втурна към нея и падна на колене.

— Недей! — Джудит го вдигна и го поведе към къщата. Видя, че той едва се държи на крака. — Джоан, повикай слугините и кажи в кухнята да приготвят ядене и пиене! — нареди бързо тя и се обърна към Джон: — Ела, ще ти помогна да свалиш бронята.

Само след минута новодошлите бяха обкръжени от усърдни помощници. Донесоха им силен бульон и бира.

— Защо не питате какви вести нося? — Джон седеше на един стол и търпеливо чакаше Джудит да превърже ранената му ръка.

— Ти сам ще кажеш. Ясно е, че вестите не са добри, иначе съпругът ми щеше да се върне с вас.

Джон остави каната, която държеше в здравата си ръка, и я погледна право в очите.

— Убит ли е? — попита едва чуто Джудит.

— Не знам. Попадна в засада. Един мъж на име Бохун ни предаде на Демари. Чу за намерението на лорд Гевин да потърси помощ от брат си в Шотландия. Лордът тръгна на път с четирима души. Нападнали са ги само на десетина мили от лагера.