Джуд Деверо - Джудит

Той наближи шатрите и се вслуша замечтано в добре познатия звън на желязото. Походката му беше горда и отмерена. Никой не забелязваше, че в сърцето му бушува луд гняв.

Тази малка вещица! Толкова своенравна, толкова умна. Изпитваше огромно желание да я напердаши здравата и в същото време му се искаше да я грабне в обятията си и да я завлече в спалнята. Как благосклонно се усмихваше на братята му! Когато погледът й се устреми към него, той изпита чувството, че е нещо гадно, хлъзгаво и отвратително!

Това ли беше жената, която през нощта го бе целувала с дива, необуздана страст? Е, първо трябваше да употреби насилие, за да я направи своя. Първото им любене си беше чисто изнасилване и той го признаваше. Втория и третия път тя също бе направила опит за съпротива, но бързо беше омекнала.

Само след час тя се усмихваше прелъстително на братята му и им подаряваше златни панделки — златни като очите й.

Щом се любеше с такава страст с мъжа, когото ненавиждаше, каква ли щеше да бъде в леглото с човек, когото обичаше?

Защо не се усмихваше и на него така, както се усмихваше на братята му? При тази мисъл Гевин стисна ръце в юмруци. Беше му доставило удоволствие да я вземе насила, а сега се засягаше от хладните й погледи.

Той махна рязко с ръка и вдигна платнището на шатрата, в която се беше настанил Майлс. Тъй като брат му беше на арената, Гевин очакваше да намери шатрата празна. Вместо това завари вътре Лилиан, с плахо сведен поглед и треперещи устни. Появата й беше добре дошла за Гевин. Жената, която го гледаше с искрящи от гняв очи и го подлудяваше с горещото си тяло, можеше да върви по дяволите.

Лилиан беше такава, каквато трябваше да бъде всяка жена, мека и предана. Той я сграбчи и я зацелува с дива страст. Когато тя простена и се отпусна в ръцете му, сърцето му се изпълни със злобно задоволство. Тук нямаше и следа от съпротива, тя беше точно това, от което имаше нужда в този момент.

Лилиан никога не го беше виждала в такова настроение и мълчаливо благодари на небето, че се бе сетила да дойде в шатрата на Майлс. Тя също изпитваше страст към Гевин, но не беше безразсъдна като него. Всеки момент някой можеше да влезе в шатрата и да ги види. Не биваше да рискува положението си.

— Гевин — прошепна нежно тя, — тук не е нито мястото, нито времето е подходящо за…

Мъжът я пусна рязко, сякаш не можеше да понесе още една опърничава жена.

— Тогава изчезвай оттук, какво чакаш! — изсъска ядно той и изскочи навън.

Лилиан гледаше след него и не можеше да разбере какво го прихвана така изведнъж. После на лицето й изгря усмивка. Онази червенокоса вещица Джудит не беше успяла да го завладее. Гевин не я бе забравил. Той беше само неин. Опасенията й не се потвърдиха. И все пак — това не беше добре познатият й Гевин.

Уолтър Демари не можеше да откъсне поглед от Джудит. Младоженката седеше под балдахина на Аскот и се вслушваше в разговорите на новите си роднини.

Откакто я бе видял за първи път, Уолтър я наблюдаваше жадно. Докато яздеше към църквата, по време на сватбеното празненство. Видя как Джудит избяга от залата и се скри в градината. Не му убягна и изражението на лицето й, когато се върна в залата след половин час.

Той смяташе, че я познава — нещо повече, той я обичаше. Беше възхитен от начина, по който тя се движеше, по който гордо вдигаше глава. Обичаше златните й очи, прекрасните устни.

Цяла нощ бе лежал буден в постелята си и беше мислил за нея. Представяше си какво ще бъде, когато тя легне до него.

След тази нощ той не преставаше да се пита защо Джудит не може да бъде негова. Семейството му беше много по-богато от фамилията Аскот. Той посещаваше често дома на Рейвдаун и се познаваше добре с братята на Джудит. Затова реши, че има право да поиска сметка от баща й.

Рейвдаун беше застанал пред сергията на един търговец и пиеше ябълково вино. Уолтър отиде при него и започна без бавене обвинителната си реч.

— Защо не предложи момичето на мен?

Робърт го изгледа слисано.

— Какво ти става, момче? Защо не си на арената?

Уолтър се отпусна тежко на едно трикрако столче и зарови ръце в косата си. Той беше представителен младеж, макар че не беше особено красив. Очите му бяха мътносини, носът твърде голям. Тънките му устни често се опъваха в жестока линия. Рядката руса коса беше вързана на тила.

— Говоря за дъщеря ти — повтори упорито той. — Защо не я даде на мен? Аз бях приятел на синовете ти. Може да не съм много богат, но Аскотови са много по-бедни от мен.