Джуд Деверо: Джудит

Лунната светлина хвърляше причудливи сенки върху дяланите камъни на старата триетажна кула, която се издигаше зловещо над ниската, полуразрушена стена.

Замъкът беше построен почти двеста години преди тази плажна и студена априлска нощ на 1501 година. Сега цареше мир и страната вече не се нуждаеше от защитни съоръжения.

Прадядото беше живял в този замък още когато всички замъци приличаха на крепости. Никълъс Валенс харесваше дома си и смяташе, че той ще бъде достатъчно добър и за следващите поколения.

Масивният господарски дом надвишаваше и рушащите се стени, и старата кула. На покрива стоеше самотен пост. Той спеше, оставил до себе си полупразна кана с вино. В долния етаж на замъка почиваха кучетата и уморените слуги. Покрай стените бяха струпани оръжията на войниците, негодни за употреба, ръждясали, грозни купчини. Мръсни и прашни като дебелите дъбови греди на пода.

Такъв беше замъкът на Валенс, едно бедно, безполезно защитно съоръжение, за което в цяла Англия се говореше с насмешка, а някои открито му се подиграваха. Хората ухилено твърдяха, че ако замъкът е силен като виното, което се поднася там, Никълъс Валенс може да се изправи сам срещу цяла Англия. Ала никой не го нападаше, защото нямаше да намери нищо ценно.

Още преди много години Никълъс Валенс беше отстъпил по-голямата част от земите си на по-млади, по-усърдни и останали без средства рицари. Останаха му само полуразрушеният замък, малко земя и няколко селски къщи, които горе-долу изхранваха семейството му.

Зад един прозорец горе в кулата се виждаше светлина. Тя идваше от влажно и студено помещение. И през най-горещите дни на лятото стените оставаха лепкави от стичащата се по тях влага, а мъхът, който растеше в процепите, никога не изсъхваше. По пода пълзяха паяци и бръмбари. И все пак тази стая беше най-красивата в целия замък.

Лилиан Валенс седеше пред огледалото и тъкмо боядисваше миглите си с черна паста, донесена от Франция. След малко тя се отдръпна назад и огледа критично лицето си. Знаеше много добре какви предимства притежава и как да се възползва от тях.

Без съмнение, тя беше много красива, особено устата и тясното носле. Бадемовидните, блестящосини очи бяха най-силното й оръжие. Косата й беше руса и тя винаги я плакнеше с оцет и лимонов сок, за да запази цвета й. Слугинята Ела я беше сресала така, че новото френско боне обрамчваше лицето й и го правеше още по-очарователно. Бонето беше от тежък брокат, подплатено с кадифе.

Лилиан отвори уста и измери с критичен поглед зъбите си. Те бяха най-големият й недостатък, тъмни, криви и изгнили. Беше се научила да не ги показва нито при усмивка, нито докато говореше. Никога не говореше високо, а шептеше и държеше главата си сведена. Това поведение беше още едно предимство за нея, защото така се харесваше повече на мъжете. Те смятаха, че младото момиче е плахо и изобщо не съзнава красотата си. И всеки изпитваше желание да научи тази плаха сърничка на радостите в живота.

Лилиан се надигна и приглади роклята си, за да види по-добре извивките на стройното си тяло. Тя имаше малки гърди и тесни бедра. Но се харесваше така, защото в сравнение с другите жени изглеждаше млада и недокосната.

Роклята й изглеждаше невероятно разкошна в оскъдно обзаведеното помещение. Лилиан носеше риза от най-фин лен, почти прозрачна, върху нея богато надиплена рокля от същия тежък брокат като бонето. Деколтето беше четириъгълно и много дълбоко, корсажът подчертаваше стройната й талия. Синият брокат беше украсен с бяла заешка кожа. Коланът й беше от синя кожа, отрупан с едри гранати, смарагди и рубини.

Лилиан не можеше да откъсне поглед от отражението си в огледалото. Ела се приближи безшумно и сложи на раменете й подплатената със заешки кожи наметка.

— Не бива да ходите при него, господарке. Не, ако ще… — Ела говореше бързо и раздразнено.

— Ако ще се омъжвам за друг, това ли искаше да кажеш? — попита Лилиан и се усмихна доволно. Синият и светлокафявият цвят й стояха отлично и всеки мъж щеше да ги забележи. — Какво общо има женитбата с онова, което ще направя тази нощ?

— Знаете, че вършите грях. Не бива да се срещате с мъж, който не е ваш съпруг…

Лилиан се изсмя кратко и се зае да подрежда диплите на наметката си.

— Да не искаш да отида при мъжа, когото не съм избрала сама? — попита подигравателно тя и продължи, преди Ела да с успяла да отговори: — Не искам да ме придружаваш. Знам пътя. А за онова, което ще правим с Гевин, нямаме нужда от свидетел.