Джуд Деверо - Алисия

Долната й челюст увисна смаяно.

— Това е най-абсурдното твърдение, което някога съм чувала!

— Лъжеш! Нали те видях!

Алисия го изгледа с разширени от смайване очи, но гласът й прозвуча спокойно:

— Какво ти става, Стивън? Погледнах твоя бивш приятел, както бих погледнала всеки друг човек, все едно мъж или жена. Бях любопитна, защото ми разказа колко е бавен и че тази бавност правела впечатление на жените.

— И ти ли искаш да се наредиш в харема му?

— Ти си подъл и ме обиждаш — отговори рязко тя. — На всичкото отгоре продължаваш да ми причиняваш болка.

Стивън нямаше намерение да я пусне.

— Сигурно искаш кралят да беше определил него за твой съпруг. Или може би Роджър Чатауърт. Щом успях да победя единия, ще се справя и с другия.

Това беше толкова детинско, че Алисия избухна в смях.

— Господи, каква логика! Само го погледнах, нищо повече. Ако се усмихнах, то беше защото мислех за нещо друго. Още веднъж ти припомням, че не съм искала да идваме тук.

Гневът на Стивън отлетя също така внезапно, както се беше появил. Той я притисна до гърдите си и костите й изпукаха.

— Понякога ми се иска да не си толкова красива — прошепна задавено той. — По дяволите, умирам от глад. Ела да видим има ли още нещо в кухнята.

Двамата се запътиха към кухнята прегърнати. Алисия се чувстваше особено близо до Стивън. Онова, което ги свързваше, беше истинска любов, не само плътска страст. Прислужниците в кухнята ги изгледаха недоволно, когато им поискаха още ядене, но Стивън намигна на готвачката и Алисия забеляза как дебелата старица буквално се разтопи под погледа му. Сега и тя изпита ревност. Нямаше да дели красивия си мъж с никоя друга жена, камо ли пък с някаква си готвачка.

Двамата седнаха на дългата маса и се нахвърлиха върху пресния ябълков сладкиш.

— Тези хора никога ли не пестят? — учуди се Алисия.

Стивън понечи да защита английската кухня, но не можа. Беше прекарал достатъчно дълго време в Шотландия, беше живял при родителите на Кирсти и беше разбрал какво е бедност. Дори в Ларенстън хората се задоволяваха с малко и гледаха на храната като на ценно имущество, което всеки ден може да свърши.

— Права си — отговори решително той, — при нас е различно.

Алисия го погледна с безкрайна любов и приглади назад непокорните къдрици, нападали по челото му. Дългата коса и загорялата от слънцето кожа го правеха още по-красив. Тя се огледа бързо и видя, че половината млади прислужнички са се загледали с копнеж в голите му крака. Намръщи се грозно и стана от мястото си. Улови ръката на Стивън и каза:

— Хайде да излезем пак навън. Не съм свикнала с такива тесни и задушни помещения.

Стивън кимна в знак на съгласие. Изобщо не беше забелязал погледите на момичетата.

След час се разрази силна буря, придружена от студен дъжд, и двамата се принудиха да влязат отново в господарската къща. Алисия искаше да продължат пътя си, тъй като шотландците не се страхуваха дори от потопа, но Стивън се страхуваше да не се разболеят от белодробно възпаление. Затова си потърсиха място за нощувка.

Подът в голямата зала беше покрит със сламеници. Винаги имаше гости и нуждаещи се, които нощуваха там. Стивън потърси усамотено местенце, но такова просто нямаше. Когато най-после се настаниха и ръката му се плъзна към коляното й, тя изсъска предупредително. Макар и неохотно, Стивън се отказа от намерението си. Алисия се сгуши в него и в следващия миг заспа.

Стивън не можеше да заспи. Отдавна не беше нощувал под покрив и високите каменни стени го потискаха. Даже Раб ръмжеше неспокойно и се мяташе насам-натам. Стивън си припомни коварството на Хю и отношенията му с търговската дъщеря и реши, че трябва да изпълни плана си докрай — така, както го беше замислил първоначално. Въпреки предупрежденията на Алисия Хю трябваше да узнае, че Стивън е бил в къщата му.

Той се измъкна тихо изпод наметалото на Алисия, заповяда на Раб да се грижи за господарката си и се запъти към източната врата на голямата зала.

Като дете беше посещавал много пъти имението на семейство Ласко с братята си и познаваше къщата. Един ден, докато си играеха, двамата с Хю откриха таен проход към горния етаж. Когато стигнаха до вратата в другия край на коридора, двете момчета трепереха от вълнение. Учудиха се, че вратата е добре смазана, а когато излязоха, установиха, че е скрита зад тежък стенен килим. Чуха шумове и любопитството победи страха. Дядото на Хю се забавляваше в леглото с една съвсем млада слугиня. За съжаление той откри двете седемгодишни момчета много скоро и Стивън потреперваше и до днес, като си припомняше как ги беше напердашил. Дядото им обеща още по-страшни мъчения, ако издадат тайната на прохода. Преди четири години, когато старецът почина, Стивън присъства на погребението му и си пожела и той да бъде в състояние да задоволява младите момичета до толкова почтена възраст. Той се засмя тихо, благодарен, че Алисия не е тук, за да прочете мислите в очите му.