Джуд Деверо - Алисия

— Как мислиш, дали питието ще ми помогне да си намеря жена като теб? — попита дрезгаво един мъж.

— Само ако изпиеш цялата бъчва — отговори веднага Алисия. Хората избухнаха в смях.

— Не е лошо да опитаме — предложи един от мъжете.

— А аз ще купя на мъжа си — обади се една жена и изтича към другата страна на колата, където Доналд и Стивън чакаха купувачи.

Стивън беше много зает да пълни съдчетата, които му подаваха желаещите, и да прибира дребните им пари и нямаше време да погледне към Алисия. Изпитваше гордост от успеха на жена си и се радваше, че ще разпродадат всичко. Мисълта, че една английска лейди печели пари като улична продавачка, го развесели още повече.

Като чу дълбокия, похотлив смях на мъжете, той наостри уши. Един от тях му подаде голямо канче и се обърна към съседа си.

— Малката ми даде да разбера, че иска да се срещнем край градския кладенец.

Лицето на Стивън се вледени.

— А каза ли ти, че си има мъж? — попита заплашително той. Мъжът хвърли бърз поглед към лицето му и като видя предизвикателството в дълбоките сиви очи, отстъпи назад.

— Не съм виновен аз. Тя ме подведе.

— Проклятие! — изсъска Стивън и хвърли чашата на земята. Какво ли правеше отзад жена му?

Когато отиде от другата страна, той спря като закован. Алисия беше разкопчала ризата си и красивите, високи гърди бяха почти разголени. Беше свалила наметалото и полата беше залепнала за хълбоците й. Разхождаше се напред-назад с ръце на кръста и грациозно поклащаше задника си.

Отначало Стивън беше толкова изумен, че не беше в състояние да се помръдне. Само след минута обаче се втурна към нея, сграбчи я за рамото и я блъсна в уличката зад колата.

— Какво правиш, по дяволите? — процеди през здраво стиснатите си зъби той.

— Продавам чудодейното питие — отговори спокойно тя. — Вие с Доналд нямахте успех, затова реших, че не е зле да се намеся.

Стивън пусна ръката й и се зае да закопчава блузата.

— Хареса ти, нали? — попита гневно той. — Приятно ти беше да се фръцкаш пред мъжете като последна уличница!

Алисия го погледна и се засмя развеселено.

— Ти май ревнуваш?

— Разбира се, че не! Само че онези старци започват да си мислят разни мръсни работи, като те гледат!

— О, Стивън, това е… Не знам точно, но изпитвам нещо като радост, че ме ревнуваш.

— Значи се радваш? — попита объркано той. После я прегърна и я целуна буйно, жадно и със самочувствието на собственик.

Внезапно зад гърба им се разнесе гръмотевичен глас, от който стените на къщите затрепериха:

— Къде е момичето, което продава чудодейната напитка?

Алисия се изтръгна от прегръдката на Стивън и очите й потъмняха.

— Къде е момичето? — прокънтя отново гласът.

— Това е самият Макгрегър — прошепна задавено тя. — Вече съм чувала гласа му.

— Да не мислиш да излезеш пред господаря на клана? — попита уплашено Стивън.

— Защо не? Той никога не ме е виждал. Няма да ме познае. А и как бих могла да отклоня желанието му? Нали съм в земята на Макгрегър… Ето ме! — извика тя и излезе от уличката. Макгрегър седеше гордо изправен на коня си. Очите му зашариха по тялото й. Той беше едър, силен мъж с посивели слепоочия и енергична брадичка. Зелените му очи святкаха развеселено над орловия нос.

— Кой ме вика? — попита високомерно Алисия.

Макгрегър отметна глава назад и избухна в смях.

— Откога не познаваш собствения си лерд? — попита той и очите му потъмняха като тъмнозелени смарагди.

Алисия се усмихна сладко.

— Това ли е лердът, който не познава членовете на собствения си клан?

Мъжът не преставаше да се усмихва.

— Ти си една дръзка малка женичка. Как ти е името?

— Алисия — отговори гордо тя. — Името ми е същото като на господарката Макарън.

Очите на Макгрегър станаха корави и студени.

— Не произнасяй името на тази жена в мое присъствие!

Алисия сложи ръце на хълбоците си и вирна брадичка.

— И защо не? Защото носиш знака й на тялото си?

Изведнъж площадът утихна. Хората не смееха дори да дишат.

— Алисия, опомни се! — прошепна зад гърба й Стивън.

Макгрегър вдигна ръка.

— Ти си нахална, но имаш кураж. Никой досега не е посмял да ми напомни за онази нощ.

— Кажи ми, господарю, защо се ядоса толкова на един малък белег?

Макгрегър я погледна слисано, после се замисли над въпроса й.

— Ти май знаеш много за случилото се. — Гневът в очите му отслабна, на устните му отново се появи усмивка. — Мисля, че причината беше в жената. Ако приличаше поне малко на теб, щях да нося белега й с гордост. Ала един Макгрегър не може да позволи тялото му да бъде обезобразено от някаква си грозна вещица.