Джуд Деверо - Алисия

Още докато говореше, той откри Алисия в скута на Рейн, прекоси стаята с два скока и я издърпа от ръцете на брат си.

— Проклятие! — изрева той. — Не мога да те оставя и час сама! Защо постоянно си създаваш трудности?

— Пусни ме — проговори студено тя. Вдигна гордо глава и закрачи боса към вратата. Сложи ръка на бравата и продължи, без да си дава труд да се обърне: — Един ден ще проумееш, че не съм дете, нито глупачка, и не заслужавам да се отнасяш с мен като е малоумна. — Тя отвори вратата и излезе от стаята.

Стивън понечи да се втурне след нея, но гласът на Рейн го спря.

— Седни тук и я остави на мира — каза брат му и в гласа му прозвуча примирение.

Стивън погледна втренчено затворената врата, после зарови пръсти в мръсната си коса.

— Ранена ли е? Ще се оправи ли?

— Нищо й няма — отговори с усмивка Рейн. — Тя е силна и здрава. Нали сам ми я описа като жена, прекарала целия си живот на открито?

Стивън застана пред камината.

— Прав си — отговори задавено той.

— Какво ти е, за Бога? — попита учудено Рейн. — Къде остана онзи Стивън, когото познавах?

— Алисия е виновна за всичко — простена Стивън. — Тази жена ще ме убие. Докато бяхме в Шотландия, една нощ ми даде упойващо питие и поведе хората си към пасището, за да накаже крадците на говеда от съседния клан. Никой няма право да й пречи, разбираш ли?

— Наистина ли ти е дала упойка? — попита гневно Рейн. Алисия очевидно не беше помислила, че излага на опасност и себе си, и Стивън.

Брат му кимна мрачно.

— Един от хората и ме откри дълбоко заспал и се опита да ме събуди. Когато я намерихме, тя висеше на едно въже над пропастта край морския бряг.

— Велики Боже! — изохка Рейн.

— Не знаех дали да я напердаша, докато посинее, или да я затворя в подземието, за да я предпазя от безумствата й.

— И кое от двете направи?

Стивън се облегна на един стол. Сведе глава и в гласа му прозвуча необичайно за него смущение:

— Направих само онова, което става винаги след караниците ни. Любихме се.

Рейн избухна в смях и тежките му гърди се разтресоха.

— Изглежда, проблемът ти се състои в това, че тя мисли твърде много за себе си.

Стивън поклати загрижено глава.

— Точно обратното. Тя изобщо не мисли за себе си. Понякога дори ме засрамва с безкористността си. Когато става въпрос за клана й, рискува живота си, без да се замисля. Доброто на хората й е най-важното нещо в живота й.

— И това те тревожи?

— Разбира се! Защо трябва да напада чужди стада? Защо й трябваше да напише инициалите си върху рамото на най-ожесточения си противник? Знаеш ли колко пъти е спала под открито небе, увита в наметалото си? Защо не може да… да…

— Разбирам. Искаш да имаш трогателна малка съпруга, която гледа с обожание мъжа си и бродира ризите му, така ли? — попита спокойно Рейн.

Стивън се отпусна уморено на един стол.

— Не, не искам това. Мисля обаче, че съществува някакво средно положение между двете крайности.

— Наистина ли искаш да я промениш? — попита Рейн. — Какво толкова има в тази жена? Защо те е омагьосала от пръв поглед? Не ми казвай, че е била красотата й. Ти си бил в леглото с цял куп красиви жени, а се влюби именно в Алисия!

— Личи ли ми?

— Гевин, Майлс и аз го разбрахме веднага, но Алисия изглежда се съмнява. Не вярва, че я обичаш.

Стивън въздъхна с болка.

— Никога не съм срещал човек като нея, все едно мъж или жена. Тя е толкова силна, толкова благородна. В това отношение може да се мери с всеки мъж. Нямаш представа как се отнасят към нея хората от клана й. Шотландците не са като нас. Децата на крепостните тичат при нея, прегръщат я, а тя целува всички бебета. Познава по име всички свои хора, обръща се към тях съвсем свойски. Една вечер — бяхме женени само от месец — забелязах как Алисия уви в наметалото си хляб и сирене. Не ми обръщаше внимание, гледаше само Там. Той е нещо като заместник на баща й. Разбрах, че прави нещо, което Там не бива да знае. След вечеря я проследих тайно на сушата и видях как отнесе храната на едно момче, избягало от родителите си. Те бяха крепостни, забележи!

— Какво й каза? — попита строго Рейн.

Стивън поклати глава. Споменът за онази нощ беше жив в съзнанието му.

— Аз, големият мъдрец, й казах, че е по-добре да изпрати момчето обратно при родителите му, вместо да одобрява бягството му и да го снабдява с храна.

— И какво ти отговори Алисия? — попита развеселено Рейн.

— Каза, че за нея момчето е не по-малко важно от родителите му и че няма право да го предава само защото още не е достатъчно голямо. Каза още, че след няколко дни малкият ще се върне сам при родителите си и ще приеме наказанието, което му се полага.