Джуд Деверо - Клариса

Клариса скочи и застана пред него с ръце на хълбоците.

— Спести ми самосъжалението си — заговори тя през здраво стиснатите си зъби. — Нещастният, горкичък лорд Рейн! Как е можал да се унижи дотам, че да се влюби в момиче от простия народ? А когато глупавата му жена сторила всичко, за да го спаси от кралския гняв, той поискал да й внуши, че няма право да прекрачва границите си. — Гласът й се усилваше с всяка дума. — Искам да ти кажа само едно, Рейн Аскот: няма никакво значение дали тези хора ме мразят или не. Аз заслужих омразата им. Но те поне са честни. Ти се държиш като мъченик и не желаеш да се вслушаш в гласа на разума. Затворил си се в черупката си и постоянно си повтаряш, че с теб са постъпили несправедливо. Защо си въобразяваш, че само ти имаш чувство за чест?

— А какво знаеш за честта ти, една обикновена жена? — отзова се подигравателно той.

— Почти нищо. Разбирам само от музика и нямам опит в реалния живот. Но аз поне съм готова да призная, че правя грешки. Ти обаче, благородни лорде, постъпи ужасно несправедливо с мен — и с дъщеря си, за която дори не ме попита.

— Чух, че си родила момиче — проговори сковано Рейн. Клариса изсъска гневно и кожата на Рейн настръхна, сякаш я беше погалила с добре наострена коса.

— Колко си великодушен! — изсъска ядно тя. — Великият, изискан лорд Рейн, господарят на обезправените, е благоволил да забележи, че има дъщеря. — Тя помълча малко и продължи вече по-спокойно: — Дойдох тук, за да те спечеля отново, но вече не съм толкова сигурна, че те искам. Махни се от пътя ми, Рейн Аскот. Вземи студената си чест да топли леглото ти.

— Има много други жени, които са готови да ме стоплят — отговори сърдито той и очите му станаха корави като камък.

— Можеш да им кажеш, че изпитвам искрено съчувствие към тях — отговори гневно Клариса. — А що се отнася до мен, искам да знаеш, че предпочитам мъже, които не се отнасят с жените си студено и грубо. Искам мъж, който е жив, а не стои пред мен като леден блок.

Тя не забеляза как ръката му се стрелна напред. Той беше много по-бърз и силен, отколкото го помнеше. Силните му пръсти стиснаха тънката й талия и когато погледите им се кръстосаха, от гърлото му се изтръгна тих смях, развеселен и възбуден. Могъщото му тяло се прилепи до нейното и Клариса усети как коленете й омекнаха. Рейн дръпна главата й назад и устните му се наведоха към устата й.

— Студен съм бил, значи… — промърмори той и по гърба й пролази гореща тръпка.

Част от мозъка на Клариса все още беше в състояние да мисли разумно. Съпругът и беше решил да й даде урок, но тя не можеше да му го позволи. Надигна се на пръсти и обви с ръце силния му врат.

Когато устните им се докоснаха, и двамата извикаха задавено. След минута се отделиха един от друг и в очите на Клариса блесна предателска влага. Рейн я погледна и отново я взе в прегръдката си. Устните му потърсиха нейните и той я зацелува като умиращ от жажда. Изправи се, без да я изпуска от ръцете си, и Клариса не усети как се издигна във въздуха. Силната му ръка стискаше тила й до болка, езикът му играеше в устата й и изпращаше огнени искри към слабините й. Останала без сили, Клариса се отпусна върху силното му тяло и се остави да я носи.

Устните му милваха устата й, ръцете му се движеха трескаво по тялото й, сякаш искаха да си припомнят извивките му. Клариса го прегърна още по-силно, за да се слее цялата с него. Краката й се вдигнаха и се обвиха около хълбоците му.

Тя раздвижи глава, взе инициативата в свои ръце и зъбите й се впиха в устата му.

Наблизо се чу конски тропот и двамата се стреснаха. Рейн се овладя пръв. Инстинктът го предупреждаваше за опасност. Макар и бавно, той пусна Клариса на земята и разтърси глава, за да проясни мозъка си. В първия момент погледът му беше мек, после отново се вкорави и стана студен като лед.

— Ти се надяваше да ме върнеш с тялото си, нали? — попита гневно той. — Сигурно си използвала тези оръжия и с Роджър Чатауърт?

Минаха няколко секунди, преди Клариса да вникне в смисъла на думите му.

— Ти си един голям глупак, Рейн Аскот — отговори тихо тя, като подчертаваше всяка дума. — Нима омразата те е направила сляп за любовта? — Тя прибра полите си и се отдалечи с твърди крачки, забравила кофата с вода. След малко чу гневния глас на Рейн, който се караше за нещо за нощните конници.

— Няма защо да се мръщите — говореше сърдито Джоан, докато разресваше къдриците на господарката си. — Хората вече не са така зле настроени към вас, както при идването ни тук. Крайно време е да престанете да им посвещавате цялото си време и да се заемете с лорд Рейн. Не разбирате ли, че трябва да си върнете благосклонността му? Минаха цели две седмици, откакто живеем в лагера, а той продължава да се гневи. Защо просто не свалите дрехите си и не се вмъкнете в леглото му?