Джуд Деверо - Клариса

— Значи мислиш, че коланът, наследен от Клариса, е принадлежал на съпругата на Лъва? — Рейн взе колана и го разгледа внимателно. — Тя го пази като най-голямото си богатство. Никога не се разделя с него. Знаех, че по време на процеса ще й го отнемат. Тя не ми спомена какво е станало с колана й, но миналата нощ сигурно го е сънувала, защото плачеше насън и питаше къде й е златото и защо са й взели единствената ценна вещ…

— Знаеш ли, че Черния рицар се е оженил за жена, която не е била от неговата класа? Е, положението й не може да се сравни с това на Клариса, но в сравнение с Черния рицар хората от семейство Аскот са бедни като бракониерите в кралските гори.

Рейн потърка износения колан между пръстите си.

— Тази история е станала толкова отдавна, че ми се струва невероятна. Но понякога имам чувството, че познавам Клариса не от няколко месеца, а поне от сто години. Бил съм с жени, много по-красиви от нея, радвал съм се на уважението им, но когато я видях за първи път… — Той млъкна и се засмя. — Когато я видях за първи път, помислих, че е момче, и си казах, че ако един ден имам син, искам да изглежда точно така. В нея има нещо… не знам как да го обясня. И с теб ли стана така, когато видя Джудит?

— Не — отговори остро Гевин и се обърна настрана. Не искаше да му напомнят колко зле се бе отнесъл с Джудит в самия ден на сватбата им.

— И след като заговорихме за жена ти — продължи с усмивка Рейн, — искам да ти кажа, че допреди малко ми три сол на главата.

Гевин избухна в смях и лицето му се разведри.

— Какво си направил пак? Обикновено Джудит се отнася много нежно с теб.

— Заяви ми, че съм злоупотребил с жена си, като съм я довел тук.

— Сигурно заради краля — промърмори замислено Гевин.

— Говорих с нея за това и тя беше на мнение, че можеш спокойно да останеш тук, тъй като хората не знаят къде си. Докато някой те види и съобщи на краля, ще мине доста време.

— Не, не беше това. — Рейн беше искрено обиден на снаха си. — Скара ми се, че не съм й купил хубави дрехи. Заяви ми, че съм бил длъжен да облека жена си, както подобава, а след това да я отведа в обществената гостилница!

— Много се радвам, че влизам тъкмо навреме, за да се защитя — обади се от вратата Джудит и на лицето й грейна усмивка. Тя се втурна към мъжа си и го целуна сърдечно. — Как си, Гевин? Здрав ли си? Много ли си уморен?

— Разбира се, че съм здрав — отговори той и я притисна силно към гърдите си. — Какво чувам? Пак ли си се карала на Рейн? Надявам се, че не си му оскубала косата. Той не е така силен като мен.

— Да, бих казала, че е доста крехък — засмя се весело Джудит. — Всичките ти братя са нежни като пролетни цветя. — Тя се усмихна на Рейн и застана между двамата мъже, които стърчаха над главата й като кули. — Казах само, че Рейн е постъпил зле, като е превел съпругата си през половин Англия, без да я облече прилично. Освен това бедното дете е болно и изтощено от мъките в затвора, гърлото й е изранено от пушека на кладата. На всичкото отгоре очаква бебе. Та тя беше облечена по-зле и от най-дрипавата слугиня!

Джудит щеше да каже още нещо, но млъкна и се обърна към прага, където стоеше Клариса. Никой не я беше виждал в този вид. Тя носеше красива одежда от пурпурночервено кадифе с дълбоко четириъгълно деколте. На врата й висеше тежка сребърна верижка с огромен аметист в средата. Косите й бяха прибрани на тила в скромно сребърно боне, поръбено с червени цветчета. Виолетовите й очи блестяха като диаманти.

Рейн отиде при нея, взе ръката й и я целуна.

— Ти си прекрасна — проговори нежно той.

— Изглеждаш променен — прошепна тя.

— А ти можеш да говориш. Можеш ли вече и да пееш?

— Не настоявай, Рейн — засмя се Джудит. — Дадох й горещ мед с билки, но мисля, че гърлото й ще заздравее по-бързо, ако щади гласа си. Вечерята е готова. Гладни ли сте?

Клариса се радваше, че не може да говори, защото и без това нямаше да знае какво да каже. И досега бе наясно, че Рейн е много по-различен от хората в обкръжението си дори когато носеше горското си облекло, но сега, целият в черно и сребро, той й внушаваше страхопочитание. Беше съвсем на мястото си в тази великолепна къща и не виждаше нищо необичайно в поклоните и почтителността на толкова много хора.

Когато Рейн я поведе към трапезата, наредена в голямата зала, Клариса стисна здраво зъби, за да не зяпне изненадано. Вечерята, която им бяха сервирали в гостилницата, й се беше сторила кралска, но тази я надминаваше стократно — по дългите маси бяха наредени толкова много ястия, като че трябваше да се нахрани цяло село.