Джуд Деверо - Клариса

— Радвам се, че известно време няма да нося тези дрипи.

— Как мислиш, колко време можеш да останеш?

— Три, най-много четири дни. После ще се върна в лагера.

— Толкова ли са важни за теб онези дрипльовци?

Рейн го погледна замислено.

— Не всички са престъпници. Ако и ти беше принуден да живееш като тях, сигурно щеше да имаш други представи за добро и зло.

— Все едно какъв си, нямаш право да крадеш — отговори убедено Рейн.

— А ти би ли стоял бездеен, ако Джудит и малкият ти син умират от глад? Ако не си ял от два дни и покрай теб мине мъж с количка, натоварена с хляб, ще продължиш ли да настояваш, че кражбата е грях? Няма ли да посегнеш и да откраднеш един, за да утолиш глада си?

— Няма да се караме за тези неща, братко. Знае ли Клариса, че смяташ да се върнеш в гората?

— Не, още не. Не съм сигурен дали трябва да й кажа. Може би ще е по-добре, ако просто се измъкна тайно. Убеден съм, че ще настоява да ме придружи, а аз искам да остане тук, при теб и Джудит. Искам поне малко да поживее в спокойствие и разкош. Тя е имала труден живот, Гевин…

Той вдигна старите си дрехи, хвърли ги в един ъгъл и посегна към кадифения, извезан със сребро жакет, оставен на леглото.

— Какво е това? — попита изведнъж Гевин и се наведе да вземе някакъв предмет, оставен между мръсните дрехи на Рейн. После показа на брат си златния колан.

— Това е лъвският колан на Клариса. Тя го нарича така. Носеше го постоянно и знам, че й е много скъп. Досега не съм открил по него нищо, което да прилича на лъв. По време на съдебния процес са й взели колана и трябваше да убия двама пазачи, за да си го възвърна.

Гевин огледа намръщено колана, после го отнесе до прозореца и го разгледа на светло.

— Изглежда много стар. Откъде ли е?

— Не знам точно. Клариса каза, че коланът се предава от майка на дъщеря и е изработен от родоначалника на семейството й.

— Лъв… — промърмори замислено Гевин. — Нещо в този колан ми се струва познато. Ела с мен в долния салон, ако обичаш.

Рейн се облече бързо и последва брат си на долния етаж. На стената в зимния салон висеше стар, силно избелял килим. Рейн беше толкова свикнал с него, че почти не го забелязваше. Сега си припомни, че килимът е много, много стар.

— Татко често ми е разказвал историята на килима — заговори тихо Гевин. — Ти знаеш ли я? — Рейн поклати глава и брат му продължи: — Изтъкан е по време на владичеството на Едуард I в чест на най-големия рицар на онова столетие, мъж, влязъл в историята с името „Черния лъв“. Погледни, той е възседнал коня си, а тази красива дама е съпругата му. Виж сега какво носи на талията си.

Рейн се вгледа напрегнато в избелялата тъкан. Гевин обичаше да се рови в семейната история, но за него старите случки бяха ужасно скучни. Той беше човек, зает единствено с настоящето, и нямаше време да се занимава с миналите столетия. И сега не откри нищо особено.

Гевин го погледна възмутено.

— Преди известно време видях рисунка на този колан. — Той посочи килима и обясни: — Името на жената, станала съпруга на Черния, имало нещо общо с лъв, затова и той й подарил на сватбата златен колан, на който били изобразени лъв и лъвицата му.

— Да не мислиш, че коланът на Клариса е същият този сватбен подарък? Това означава, че е произведен преди няколко века!

— Погледни колко старинен изглежда — усмихна се Рейн и вдигна колана към светлината. — На някои места е бил скъсан, затова са го вързали с тел. Шарката е почти изчезнала, но доколкото виждам, токите изобразяват лъвове.

— Как ли Клариса се е сдобила с този колан?

Гевин нямаше нужда от обяснения. Вече беше уведомен, че новата му снаха произхожда от градското съсловие.

— Трябва да знаеш, че Черния лъв е бил приказно богат. Имал един син и осем дъщери. Дал на всяка от дъщерите си огромна зестра. Най-голямата му дъщеря получила лъвския колан с поръчението да го завещае на най-голямата си дъщеря.

— Ти смяташ, че Клариса… — Рейн не можеше да повярва на ушите си.

— Най-големият син на Черния лъв получил името Аскот и сложил началото на нашето семейство. Не помниш ли как татко ти казваше, че много приличаш на Черния лъв? Ние сме едри, стройни и руси, само ти си набит, с широки рамене и силен като мечка.

Рейн си припомни как го бяха дразнили като дете и колко често се беше питал дали пък не е от друга майка, след като почти не прилича на братята и сестра си. Беше само дванадесетгодишен, когато почина баща му, и почти не помнеше думите му.

— Татко твърдеше, че ти приличаш много на Черния рицар — повтори Гевин и посочи килима, на който беше изобразен масивен чернокос мъж, възседнал буен черен кон.