Джуд Деверо - Клариса

— Защо се натъжи? — попита меко той и я погледна дълбоко в очите. — Толкова ли е трудно да се живее с човек като мен?

— Страх ме е, това е всичко. Няма да останем вечно в тази гора.

— Трябва да бъдем благодарни за онова, което имаме — отговори сърдито той. — Като си помисля как е западнал домът ми, и косата ми настръхва.

— Ако отидеш при краля… — започна предпазливо тя.

— Нека не се караме — прошепна до устата й той. — Възможно ли е да обичам една жена и да мразя ума й?

Преди Клариса да е успяла да отговори, той започна да я целува и тя забрави какво искаше да му каже. Прекрасно беше да усеща близостта на могъщото му тяло и да се самозабрави в прегръдките му. Двамата не се пазеха, защото знаеха, че в лагера няма тайни. Клариса продължаваше да ходи всеки ден на площадката за упражнения, но не си даваше много труд. Щом Рейн я погледнеше, тя се втурваше към него, готова да го последва и накрай света. Много обичаше да го предизвиква.

През тези дни Клариса оцени напълно свободата, която й даваха момчешките дрехи. Веднъж двамата отидоха на лов и навлязоха навътре в гората. По едно време й хрумна да се обърне на седлото и да разтвори панталона си. Отначало Рейн я погледна смаяно, но после се въодушеви от идеята й. Смъкна панталона си и я привлече в скута си.

Никой не беше очаквал, че в любовния акт ще се намеси и жребецът на Рейн. Той усети какво ставаше на гърба му и ноздрите му се издуха възбудено. Мирисът на любовното съединение го подлуди и той затанцува неспокойно, после се изправи на задните си крака. Рейн едва успя да го удържи. Клариса за малко не падна от седлото. Дойде мигът, когато Рейн изгуби контрол и над двамата. В мига на освобождаването му се изпразни и жребецът. Клариса извика изненадано. Никога не беше виждала такова грамадно нещо.

Рейн избухна в луд смях и тя го погледна обидено.

— Никога повече не прави такива лудории — заговори през смях той. — Само като си помисля, че си прекарала по-голямата част от живота си в църквата, а сега се възбуждаш дори когато седиш на гърба на коня… — Той вдигна високо вежди и я изгледа обвинително.

Клариса се нацупи и му обърна гръб. Настани се удобно на седлото и едва сега забеляза, че е загубила кърпата, с която увиваше слабините си. Рейн отново избухна в смях и се смя през цялото време, докато тя я търсеше в тревата.

Ала който се смее последен, се смее най-добре и това беше Клариса. С отворения си панталон тя представляваше много изкусителна гледка. Рейн забрави подигравките и се опита да я примами със сладки думи. С цялата гордост, която беше научила от него, тя му заповяда да падне на колене и да моли за благоволението й. Разбира се, не беше предвидила на каква височина ще се озове устата му, когато тя беше изправена, а той коленичил. Само след секунди тя беше тази, която молеше за милост.

След дълго, сладостно помирение Рейн извади препаската й от джоба на панталона си — тя беше там през цялото време, докато Клариса я търсеше в храсталаците. Вбесена, тя заблъска с юмруци по гърдите му, но той само се засмя и я зацелува, докато тя остана без дъх.

— Това беше предупреждение — обяви тържествено той. — От днес нататък ще знаеш кой е твоят господар. — Захапа нежно ушенцето й и продължи вече по-сериозно: — Време е да се връщаме в лагера. Разбира се, ако конят позволи да го възседнем. Имам чувството, че се пръска от ревност.

Клариса пламна от срам при тази шега и се опита да изрази възмущението си. Рейн я плесна приятелски по изпъкналото задниче и я вдигна на седлото. Метна се зад гърба й и избухна в смях, защото жребецът наостри уши и затанцува неспокойно.

— Мисля, че конят се гневи по-скоро на тежестта ти — промърмори под носа си Клариса.

— Ти никога не се оплакваш, че ти тежа. Защо мислиш, че той е недоволен?

Този път Клариса реши да си държи езика зад зъбите. Знаеше, че Рейн ще излезе победител.

Тя се залови за кръста му и отново се опита да не мисли за бъдещето, за времето, когато всеки щеше да заеме полагаемото му се място.

Щом слязоха пред шатрата си, чуха недоволни крясъци.

— Какво има пак? — попита гневно Рейн. — Кражба ли е станала или са се сбили?

Десетина мъже и жени се затичаха към шатрата, размахвайки гневно ръце.

— Настояваме да хванете крадеца — заяви нахално водачът им. — Някой непрекъснато отмъква вещите ни, макар че ги крием на тайни места.

Клариса забрави, че трябваше да се държи настрана.

— С какво право изискваш това от лорд Рейн? — попита гневно тя. — Откога лорд Рейн е твой защитник? Отдавна трябваше да си увиснал на бесилката!