Джуд Деверо - Клариса

— Кой си ти? — попита мъжът, който изглеждаше прекалено добре, за да бъде истински. Тъй като не беше свикнала с опасностите, Клариса изобщо не реагира на острия меч, но веднага се вслуша в музиката, която струеше от гласа му. Когато чу за първи път Рейн, веднага разбра, че той може да пее, стига да се опита; за този мъж обаче беше абсолютно сигурна, че може да пее истински.

— Аз съм новият паж на Рейн — отговори спокойно тя и приложи търпеливо упражняваната техника, при която гласът излизаше дълбоко от гърлото й.

Младият мъж я погледна смаяно, после бавно прибра меча си в ножницата, без да я изпуска от очи.

— В гласа ти има нещо, което ми се струва познато. Опитвал ли си се да пееш?

— Малко — отговори тя и очите й засвяткаха дяволито. Самоувереността й личеше във всяка сричка на простия отговор.

Без да каже нито дума повече, момъкът посегна към колчана за стрели на гърба си и извади флейта. Започна да свири проста, популярна мелодия, много добре позната на Клариса. В първия момент тя затвори очи и остави музиката да се влее в тялото й. От десет години насам, когато за първи път засвири на лютнята на трубадура, не беше прекарала нито ден без музика. Само през последните два дни бе принудена да се откаже от нея. Когато музиката я завладя изцяло, тя пое дълбоко въздух, напълни дробовете си и отвори уста, за да запее.

Още след първите тонове младият мъж спря да свири и я зяпна с отворена уста и неверие в очите. Клариса се ухили, без да прекъсва пеенето, и му махна с ръка да продължи да свири.

С бърз, благодарен поглед към небето и смях, който издаваше бурна радост, мъжът поднесе флейтата към устните си и продължи мелодията.

В началото Клариса се придържаше към песента, но творческият напор в нея беше много силен и не се задоволи само с изпълнението. Имаше насреща си човек, който умееше да свири, и трябваше да открие дали той има и други способности. Огледа се за някакъв предмет, който издава тонове, и откри наблизо кухо стъбло. Продължи да пее, без да пропуска нито такт, като в същото време грабна най-голямата стоманена плоча на бронята и няколко по-малки и ги нареди около стъблото. Намери няколко пръчки и прекъсна за момент пеенето, за да потропа в бърз ритъм по стоманените плочки и стъблото и да установи какви тонове издават. Когато се убеди, че ще се получи мелодия, тя запя тихо току-що оформилите се в главата й напеви.

Младият мъж я погледна възхитено и когато тя запя новата си песен, той засвири отново на флейтата, отначало бавно, докато проумее ритъма и мелодията. Когато направи вариация на песента й, Клариса избухна в смях и без усилия продължи. Започна нещо като състезание, в което двамата се надпреварваха да сменят мелодиите, като всеки започваше с последните тонове на другия и развиваше своя вариация. И за двамата беше много приятно да подложат на изпитание музикалните си умения.

Когато най-после мъжът хвърли флейтата на земята и съедини силния си глас с нейния в могъщ канон, Клариса зяпна смаяно и дори пропусна един такт. Мъжът я изгледа подигравателно и заклати укорно глава. Тя се засмя и продължи да пее. Улови протегнатите му ръце и двамата коленичиха един срещу друг, съединиха гласовете си и ги изпратиха към небето. Когато канонът свърши, над реката се спусна безбрежна тишина. Сякаш вятърът и птиците бяха замлъкнали, за да слушат прекрасната музика. Все още сключили ръце, двамата се погледнаха мълчаливо със смесица от обич, почтителност, изненада, възхищение и сродство.

— Джослин Лианг — представи се най-после младият мъж и наруши тържественото мълчание.

— Клар… Александър Блейкит — отговори му Клариса, като за малко не назова истинското си име.

Джослин вдигна високо едната от съвършено оформените си вежди и понечи да каже нещо, но откъм гората се чу повелителният глас на Рейн:

— Ей, Джос! Както виждам, вече си се запознал с новия ми паж.

Момъкът скочи и пусна ръцете на Клариса. На лицето му се изписа чувство за вина. Клариса също стана, но левият крак я заболя толкова силно, че се олюля. Рейн я улови за рамото и я разтърси доста грубичко.

— Ако сте свършили разговора си, можеш да отнесеш снаряжението ми обратно в шатрата и да изстържеш ръждата.

— Надявам се, че сте се забавлявали добре. Джос, уби ли някакъв дивеч?

Момъкът сведе глава и бузите му пламнаха. Стройното му, широкоплещесто тяло изглеждаше дребно в сравнение с масивната фигура на Рейн.