Джуд Деверо - Клариса

— Александър Блейкит.

— Какво му е? — попита съчувствено Рейн.

— Мускулите са разтегнати. Не мога да направя нищо, за да му помогна, освен да превържа стегнато крака и да чакаме да се успокои от само себе си. Тази вечер ще му приготвя билкова отвара, но нямам друго подходящо лекарство.

Рейн не обърна внимание на многозначителния поглед на Клариса, а изпрати учтиво Розамунд, дори й вдигна платнището, за да излезе. Розамунд се сбогува и се отдалечи с наведена глава. Клариса се възползва от това, че Рейн гледаше след лечителката, и побърза да се облече.

— Красива жена — проговори глухо тя, опитвайки се да скрие интереса си към отговора на Рейн.

— Тя не се смята за красива — отвърна той, — а моят опит показва, че жените стават красиви едва когато започнат сами да се харесват.

— Без съмнение, вие имате богат опит с жените.

Мъжът вдигна високо едната си вежда и на лицето му изгря дяволита усмивка.

— Стига си седял на мършавия си задник. Стани и се захващай за работа.

Клариса се опита да забрави обидната забележка и го последва навън. Затича след него, опитвайки се да се равнява с огромните му крачки. Този мъж не можеше ли да върви нормално? Без да спре, той извади от импровизираната тухлена фурна голямо парче черен хляб, разчупи го и й подаде едното парче. Тя изгледа смутено хляба и си каза, че сигурно е двойно по-голям от онова, което тя изяждаше за цял ден.

Докато дъвчеше топлия черен хляб, Рейн я водеше през селото на отлъчените. Къщурките бяха построени от най-различни материали и от вътрешността им се носеше отвратителна миризма. Очевидно никой не спазваше санитарните изисквания, които бяха задължителни за всички граждани в нейното прекрасно, обградено със стени градче.

— Изглеждат ужасно, нали? — попита тихо Рейн, който наблюдаваше лицето й. — Но нима мога да науча на нещо хората, които са свикнали да изпразват нощните гърнета пред входната си врата?

— Що за хора са? — попита Клариса и загледа нескривано отвращение мръсните, дрипави жени, които влизаха и излизаха забързано и вършеха домакинската си работа, докато мъжете бяха наклякали покрай вратите, плюеха по земята и от време на време поглеждаха безсрамно към Рейн и Клариса. Без да забелязва какво прави, тя се притисна в широкия му гръб.

— Онзи там — Рейн посочи един мършав мъж — е убил четири жени. — В гласа му имаше отвращение. — Дръж се по-далеч от него. Много обича да тормози хората, които са по-дребни на ръст. А онзи до него, с черната превръзка на окото, е „Черният бегач“, някогашен уличен разбойник. Бил толкова известен, че се принудил да се оттегли от занаята на върха на кариерата си — обясни иронично той.

— А другите? Мъжете, които седят около огъня?

Рейн смръщи чело.

— Те страдат от меланхолия. Селяни, които са били прогонени от земята си след закона за пасищата. Те не умеят нищо друго, освен да орат и да доят кравите и доколкото мога да преценя, не желаят да научат нищо ново.

— Закона за пасищата! — изфуча сърдито Клариса. — Нищо чудно, че ви мразят.

— Мен? — попита с искрено учудване той. — Защо да ме мразят?

— Защото вие им отнехте имотите, заградихте земята, която ги хранеше, и пуснахте там гадните си овце — отговори нахално тя. Той трябваше да разбере, че не всички от простия народ са необразовани като тези бедни селяни.

— Наистина ли съм бил аз? — попита той, без да промени лице, само трапчинката на бузата му показа, че й се надсмива. — Винаги ли преценяваш една класа според действията на отделни нейни представители? А в твоя малък град няма ли негодници? Ако някой разбойник ми изпразни джобовете, трябва ли да обеся целия град, за да получа справедливост?

— Не, разбира се, че не — призна неохотно тя.

— Ето, изяж това — рече Рейн и бутна в ръцете й твърдо сварено яйца. Взе парчето хляб, което й беше останало и го погълна на два залъка. — Трябва да се храниш, за да напълнееш малко и да имаш сили. А сега ще се опитаме да направим нещо за жалките ти мускули.

С тази забележка той я поведе между дърветата. Скоро излязоха на широка окосена поляна. Клариса спря и загледа смаяно невероятната картина, която се разкри пред очите й. Десетина мъже се опитваха да се избият помежду си. Удряха се с мечовете си, пробиваха с копията си сламени кукли или се товареха с камъни и се кривяха насам-натам.

— Какво е това? — попита уплашено тя. Нямаше представа как би трябвало да реагира едно момче на такава гледка.

— Ако искат да оцелеят, хората в тази гора трябва да се научат да се бият — отговори строго Рейн, който оглеждаше внимателно бойното поле. — Ей, вие двамата! — изрева внезапно той и Клариса се сви на мястото си. Рейн се втурна с огромни крачки към мъжете, които бяха захвърлили мечовете си и се налагаха с юмруци. Той сграбчи и двамата за мръсните яки, разтърси ги като непослушни кучета и ги хвърли настрана. — Мъжете, които имат чест, не се бият с юмруци — обясни мрачно той. — Докато сте под моя команда, ще се биете като почтени хора, а не като сганта, каквато сте в действителност. Ако още веднъж престъпите правилата ми, ще бъдете наказани. А сега се връщайте на работа!