Джуд Деверо - Клариса

— Овладей се — заговори успокоително мъжът, който я бе довел в гората, и й помогна да стане. — Дръж си езика зад зъбите или ще те изхвърлят оттук!

Клариса понечи да му отговори, но първо трябваше да отстрани клончето, заклещило се между небцето и бузата й. Така пропусна шанса си.

Мъжът се възползва от състоянието й, за да заговори с Рейн. Пръстите му останаха впити в рамото на Клариса, за да й напомнят да мълчи. Той трябваше да извиси глас до крайност, за да може да надвика всеобщия смях.

— Моля ви, милорд, простете на момчето. Вчера един благородник уби баща му и запали къщата им. То има всички основания да мрази благородниците и се боя, че тази омраза се простира върху всички хора от вашето съсловие.

Рейн веднага престана да се смее и загледа съчувствено Клариса. Това я накара да изкриви лице и да му обърне гръб. Нямаше нужда от благородното му съчувствие!

— Кой рицар е извършил това ужасно деяние? — попита строго Рейн.

— Синът на граф Уолдънхем.

Рейс се изплю презрително на земята, лицето му се разкриви в грозна гримаса, красивите му устни се опънаха в тънка линия.

— Панел — проговори той с глас, който издаваше обзелото го отвращение. — Този мъж не заслужава благородническата титла. Той изобщо не е мъж. Ела с мен, момче, и аз ще ти докажа, че не всички аристократи са омесени от това тесто. Трябва ми паж и мисля, че ти си много подходящ за тази почетна служба.

Той отиде с две крачки до нея и сложи ръка на рамото й.

— Не ме докосвайте! — изфуча тя и се дръпна настрана. — Не искам нито съчувствието ви, нито почетната служба. Аз… аз съм мъж и мога да се издържам сам. Ще работя и ще печеля хляба си.

— И ще си купуваш сладкиши — допълни весело Рейн и на лявата му буза отново се появи трапчинка. — Имам чувството, че нямаш представа какво значи да се трудиш — продължи замислено той, докато я оглеждаше от глава до пети. — Ръцете и краката ти са като на момиче.

— Как смеете да ме обиждате! — изкрещя Клариса, която умираше от страх, че всеки момент ще я разкрият. Тя посегна отново към камата си, но намери само празната ножница.

— Видя ли, че не разбираш нищо? — произнесе укорно Рейн. — Направи огромна грешка, като изпусна ножа си. — Бавно, с театрален жест той измъкна тънката кама от колана на панталона си, толкова прилепнал към тялото му, че очертаваше ясно интимните му части. — Аз ще те науча да си служиш с всички видове оръжия и да се отнасяш с тях грижливо, както заслужават. Днес прояви престъпно лекомислие. — Той прокара пръст по острието и въздъхна. — Ножът ти е тъп. Трябва да се наточи.

— Беше достатъчно остър, за да пробие дебелата ви кожа — отговори дръзко Клариса и се усмихна, горда от остроумния си отговор. Щеше да му докаже, че стои много по-високо от него.

Рейн сякаш забеляза едва сега кървавата рязка на рамото си. Погледна я бегло, после се обърна отново към новодошлия.

— Ела с мен, момче. Трябва да се погрижиш за раната ми — нареди рязко той и й обърна гръб, очевидно уверен, че тя ще го последва.

Този властен жест накара Клариса да вземе решение: тя не можеше да остане в този лагер, не можеше да стане зависима от капризите и милостта на един благородник, който властно я привличаше и в същото време я караше да кипи от гняв. Тя се отвращаваше и от мръсните, окъсани, жадно зяпащи хора, които гледаха на нея като на игра, организирана за тяхно развлечение.

Без да мисли повече, тя се обърна към мъжа, който я доведе:

— Няма да остана тук. Ще си опитам късмета другаде. — И закрачи решително към оседлания кон.

— Значи не са те научили и на послушание — намеси се Рейн, който беше чул думите й. Силната му ръка я хвана за тила. — Няма да изпусна такъв добър паж само защото си е въобразил, че го е страх от мен.

— Веднага ме пуснете! — изкрещя гневно тя, докато той я буташе пред себе си. — Не искам да остана тук! Няма да остана тук!

— Ти ми дължиш отплата за кръвта, която проля — отговори спокойно той. — Хайде, влизай вътре! — заповяда той и я блъсна в голямата шатра.

Клариса се залови за един кол и се опита да запази равновесие. Много й се искаше да се разплаче, но не посмя. Кракът я болеше непоносимо, измъченото й тяло крещеше за почивка.

— Бланш! — изрева Рейн и вдигна платнището. — Донеси гореща вода и парче лен, но гледай да е чисто… А сега ще се заема с теб, момче — усмихна се той и я погледна втренчено. — Кракът ти е ранен. Свали си панталона, за да видя раната.

— О, не! — изпъшка тя и отстъпи назад. Рейн я погледна смаяно.