Джуд Деверо - Клариса

— Хайде, хайде — опита се да я успокои мъжът. — Става късно. Това е само коса, момиче. Пак ще ти порасне. По-добре я отрежи сега, иначе може да изгори заедно с теб на кладата за магьосници.

Клариса събра цялата си смелост и се обърна с гръб към мъжа. Когато тежкият сноп коса падна на земята, тя почувства главата си странно лека. Изненадата беше повече от приятна.

— Я виж, косата ти ще се накъдри! — засмя се мъжът, който се опитваше да й помогне в тежката ситуация. Когато свърши с подстригването, той я обърна и кимна одобрително. По дръзкото чело бяха нападали непокорни кичурчета, главата й изглеждаше чудесно оформена. Мъжът си помисли, че късата коса и момчешките дрехи й отиват много повече от грозната вълнена рокля, но не каза нищо, за да не я обиди.

— Защо? — попита глухо Клариса и го погледна замислено. — Вие работите за графа, а ми помагате. Защо?

— Защото познавам младия — отговори мъжът и лицето му помрачня. Очевидно говореше за Панел. — Познавам го от самото му раждане. Той получава всичко, каквото иска, а баща му го научи да взема насила онова, което не му дават. Много пъти съм се опитвал да го предпазвам от глупостите му, но не успях, затова реших, че е по-добре да спасявам хората, които нападаше. Готова ли си? — Очевидно не искаше да продължава повече с тази тема.

Клариса се настани удобно на гърба на добродушния кон и двамата потеглиха на север. По пътя мъжът й прочете цяла лекция как да се държи като момче и да пази тайната си. Трябваше да върви като момче, с дълги стъпки, изпънала рамене. Не й беше позволено да хихика глупаво, да избухва неочаквано в плач. Напротив — трябваше да ругае, да се къпе рядко, да плюе и да се чеше, както и да работи усилено. Паяците и мръсотията не биваше да я плашат и така нататък, и така нататък, докато главата на Клариса се замая и тя клюмна над седлото. Това й донесе още една лекция, според която мъжете бяха длъжни да проявяват издръжливост и грубост.

Когато стигнаха в онази част на гората, където се криеха отлъчените, мъжът втъкна в колана й кама и й заръча да я носи винаги със себе си, за да се пази. Обясни й, че в лагера със сигурност ще се намери мъж, който да я обучи да си служи с камата.

Щом навлязоха в гората, която ставаше все по-тъмна и заплашителна, мъжът престана да говори и Клариса усети как тялото му затрепери от напрежение. Тя стисна с такава сила седлото, на което едва се крепеше, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

Стресна ги крясък на нощна птица и мъжът отговори по същия начин. Навлязоха още по-дълбоко в гората, където ги посрещна вик на сова. Сигналът се предаде още по-навътре и тогава мъжът слезе от седлото, завърза коня си и помогна на Клариса да стъпи на земята.

— Ще чакаме тук до сутринта — проговори шепнешком той. — Те искат да разберат кои сме и едва тогава ще ни пуснат в лагера. Седни тук, момче — прибави по-високо той. — Ще спим под дървото.

Клариса не можа да заспи. Увита в наметката си, тя лежеше тихо и се взираше в огромната корона на дървото над главата си. Беше преживяла страшни неща и не можеше да се отърси от горчивия спомен за убийството на баща си. Само заради каприза на един благородник тя беше прогонена далече от дома си, в тази студена, страшна гора, а баща й беше загубил живота си! При тази мисъл в гърдите й лумна луд гняв и тя забрави страха и мъката си. Щеше да преодолее тази криза и един ден да си отмъсти жестоко на Панел и на всички като него.

При първата утринна светлина двамата се качиха отново на коня и продължиха бавно пътя си през кралската гора.

След като се промъкваха дълго през гъстите храсталаци и нападалите дървета, следвайки незабележима пътека, Клариса започна да чува гласове.

— Мъжете разговарят помежду си — прошепна тя в ухото на придружителя си.

Мъжът я погледна невярващо през рамо, защото не чуваше нищо освен воя на вятъра. Мина доста време, преди и той да чуе човешките гласове.

Изведнъж гъстият храсталак свърши и пред очите им се разкри истинско малко село от палатки и грубо сковани и замазани къщурки. Сивокос мъж с дълбок стар белег, който започваше от слепоочието и свършваше чак на шията, се втурна зарадвано към тях.

— Срещнахте ли някого по пътя, братко? — попита сърдечно той и когато брат му поклати глава, се обърна да разгледа Клариса. — Това ли е момчето?

Тя спря да диша. Погледът на мъжа беше пронизващ и тя се боеше, че той ще открие веднага истинската й самоличност. Почувства безкрайно облекчение, когато старецът кимна и отново се обърна към брат си, очевидно доволен от огледа.