Джуд Деверо - Клариса

При вида на ужасния благородник, който я бе нападнал тази сутрин, Клариса загуби ума и дума. Ужасът на случката в гората я обзе отново и тя разбра, че това не е било обикновено нападение на крадци. Но къде беше баща й? Тежките стъпки, които се изкачваха по стълбичката, отклониха вниманието й. В къщата им имаше още чужди хора! Тя се огледа отчаяно и разбра, че прозорецът е единственият път за бягство. Изтича до него и блъсна капака, без да мисли, че се намира на втория етаж. Наведе се навън и скочи на земята.

Падането беше тежко и ударът я отхвърли към стената на къщата. Пред очите й причерня и няколко мига не беше в състояние да се помръдне. Скоро обаче тръсна глава и си каза, че няма смисъл да лежи в калта и да чака, докато очите й се избистрят. Изправи се и без да обръща внимание на режещата болка в левия крак, тръгна към страничната стена. Вече беше забелязала отворения прозорец.

Лунната светлина беше мътна, но баща й още стискаше в изстиващата си ръка железния свещник и свещта не беше изгаснала. Малкото пламъче беше достатъчно, за да може Клариса да види зейналата дупка в гърлото на баща си и увеличаващата се локва кръв под главата му.

Шокът беше толкова страшен, че Клариса се отдели от прозореца и закрачи като в транс към градския площад. Тя не усещаше къде стъпва с босите си крака, не трепереше от студения нощен въздух, не разбра как ръцете й се вледениха, как започна да зъзне. Вече не я беше грижа за отвратителния Панел и за онова, което можеше да й стори. Този човек й отне всичко скъпо и мило на този свят. Баща й беше единствената личност, която не я обичаше заради музиката й, а защото му беше близка, родна дъщеря. Панел уби баща й! Какво още можеше да й отнеме?

Тя се луташе по тесните улички, без да съзнава какво върши, докато накрая падна на колене пред църквата, скръсти ръце и се помоли пламенно за душата на баща си. Дано намереше на небето приема, който заслужаваше…

Може би причината беше в дългогодишното обучение, което я беше научило да се съсредоточава изцяло в себе си, или в безкрайната тъга от загубата на бащата, но Клариса не забеляза нищо от суматохата, която се възцари в градчето. Тя нито видя, нито чу лумналите пламъци, които скоро погълнаха и къщата им, и тялото на баща й. Страхът от пожар сред високите градски стени беше постоянен кошмар за малката община. Ужасените граждани се втурнаха да гасят пожара и в паниката никой не забеляза свитата в сянката на църковния портал крехка фигурка.

На разсъмване, когато градската порта се отвори, там вече чакаха шестима рицари в тежки брони, вдигнали високо знамето на граф Уолдънхем. Копитата на тежките бойни жребци затропаха застрашително по тесните улички между къщите, а огромните куки, които рицарите бяха понесли със себе си, помитаха всички покриви и табели, които се изпречваха на пътя им. Без да бързат, рицарите обиколиха целия град, сякаш го вземаха под своя власт. Улиците опустяха. Жените побързаха да приберат децата си, притиснаха ги до гърдите си и проследиха с мрачни, изпълнени със страх погледи пътя на шестимата застрашителни, обвити в желязо мъже. Кой им беше дал право да нахлуят така в мирния им град?

Рицарите спряха пред димящите руини на опожарената къща и водачът им извади от чантата на седлото си пергамент. Без да бърза, той го закова за една от стърчащите овъглени греди. След това се обърна и огледа презрително насъбралите се около къщата мъже, без да си направи труда да вдигне наличника си. След минута вдигна с бързо движение копието си, набучи едно улично куче и хвърли мятащото се животно в димящата пепел.

— Онова, което е написано там, е предупреждение! — проговори с гробовен глас той и стените на къщите затрепериха.

Рицарите очевидно нямаха намерение да разговарят с вцепенените от ужас граждани, защото пришпориха конете си и излязоха от града. Тежките им мечове опустошиха още една улица, преди да излязат през портата в открито поле. Дълго време след излизането им никой не смееше да се помръдне, камо ли да проговори.

Накрая един мъж се овладя, преглътна страха си и отиде да погледне пергамента, окачен на овъглената греда. Свещеникът, който единствен знаеше да чете, отиде бързо при него и зачете внимателно написаното. Гражданите чакаха мълчаливо. Най-после свещеникът се обърна към тях и лицето му беше пепелносиво.

— Клариса — започна бавно и отчетливо той, — Клариса Блейкит се обвинява в сквернословие, магия и кражба. Граф Уолдънхем твърди, че момичето се е възползвало от дяволската си дарба, за да омагьоса сина му, и когато той се опитал да се съпротивлява, тя осквернила църквата. Синът му въпреки това не искал да се покори, затова тя го ударила по главата със силата, вдъхната й от злите духове, и го ограбила.